вторник, 14 април 2009 г.

Ние с Чили 4

14.02.2009 г. Здравей! Чили!


Освен всичко друго, друго, този полет ми се стори едно непрекъснато насилствено ненавременно ядене. Вероятно защото е голяма мъка да ядеш, когато ти се каже, при това - забил собствените си лакти в собствените си ребра и опитвайки се да разкъсаш разните торбички и пакетчета само с невидими и добре овладяни движения на пръстите, за да не ти се отплесне ръката и да намажеш съдържанието по съседите си и най-вече по себе си. За това как се крепят напитките въобще не ми се иска да остроумнича. Митковата най-голямата драма беше хлябът. Когато си метър и деветдесет е много трудно да те убедят, че едно мъничко хлебченце ти е съвсем достатъчно. От тук нататък вариантите са два: или чакаш всичко хубаво да изстине („хубаво” не е към „всичко”, а към „изстине”), за което време стюардесите обикалят и раздават на целия самолет храната, може би и сами се нахранват, дъвчейки според правилата всяка хапка по 34 пъти, и после тръгват да предлагат допълнително хляб, ти грабваш колкото не те е срам (кака ти – също) и започваш да премилаш гумиралата се вече храна. Или пък си изяждаш порцийката без хляб и оставаш психически гладен. Отказваха да ни дават допълнително хляб заедно с храната с аргумента, че не се знаело, дали ще им стигне. В смисъл, не се знае, дали ще им стигне допълнителният хляб. Това широко немско мислене ме напива! Решихме да си взимаме хляб за следващото ядене. Обаче те ти го предлагат с широка усмивка само за част от секундата, и като видят, че си свършил с яденето, спират да те забелязват и да те озаряват с усмивката си. И си отнасят светкавично панера. Ще рече – не сме достатъчно оправни. Смотани сме и двамата.

По едно време от едно далечно прозорче започна да се появява великолепна многоцветна утринна светлина. Не съм добре с географията, физиката и прилежащите им науки, но си мисля, че това зазоряване продължи с часове – понеже нали летяхме на запад.

Като се поразсънихме, по-точно – като дойдохме в съзнание, защото чак пък да сме спали е силно казано, започнах да се боря с декларациите, които трябвало да попълня. Съпоставях знанията си на английски и испански – дано го докарам до португалски. Ама то нищо по нищо си е нищо. Добре че хиперактивната бразилка до мен, която явно от години живее в Германия, съдейства, та ми преведе и попълних всички графи за храни, оръжие и прочее неща, които не внасям. В Бразилия. Защото декларацията беше за тези, които ще слизат в Бразилия. През цялото време ме глождеше съмнение, че не трябва да се мъча над това нещо, ама нали ми го дадоха след като ме накараха да си забия карфицата над главата на седалката – сиреч знаели са, че пътувам за Чили. Когато ги дадох на стюардесата и й казах, че ще слизам в Чили, тя се усмихна широко и услужливо ги накъса.

Пристигнахме в 12:00 тамошно време (наше – 16:00) в Сао Паоло. Голяма част от народа слезе. Влетя съсредоточена група от чистачи с прахосмукачки, препарати и приспособления, зашвъка насам-натам и за час приведе самолета в девствен вид. Ние само отмествахме ходила – за да минат с прахосмукачките. После нахлуха с багажи, крясъци и блъскане като в междуселски автобус тълпи весели хора, в това число много ученици с тяхната шумна учителка, която седна до Митко. Излетяхме и сега вече се оказахме над Андите. Ние, седейки в идеалния център на самолета, не виждахме отникъде нищо. По едно време пилотът каза на немски, че връх Аконкагуа е вляво. Учителката започна да ни ръга, дърпа и бута и да настоява да видим връх Аконкагуа вдясно. Аз й казах, че според пилота е вляво. Известно време повикахме „линкс” и „а ла дереча”, после тя се убеди, че няма да си говори с мен на испански и заяви на немски, че да, всъщност да, наистина е вляво. Продължи, обаче, учителската да стимулира нашата любознателност с викове и бутане и беше малко сложно да й дадем да разбере, че няма да легнем по корем върху хората до прозорците за да видим най-високия връх на Андите. Слава богу, остави ни на мира.

Между другото – за езиците. Колкото по към Латинска Америка отивахме, толкова повече испански думи се появяваха в изреченията на стюардесите. По едно време, докато сервираха храната, ме попитаха:

- Мьохтен зи пойо одер паста?

И в главата ми трескаво се превъртя целия немски речник, макар отлично да знам, че „пойо” на испански е пиле. Ама не ми дойде на ум да го търся в испанския си софтуер. За да не бавя процеса, ларж казах „Все едно” и получих пиле. В интерес на истината, откъм Митковата страна питаха :” Мьохтен зи чикен одер паста?”. Но това не променя факта, че от един момент нататъка се опитваха вече да ми говорят изцяло на испански.

Така прелетяхме още 2620 километра и след около три часа бяхме в Сантяго – 16:45 по тяхному, а по нашему – плюс още пет часа.

Междувременно пак бяхме попълнили някакви декларации – вече много по-ловко. Слязохме и аз бях крайно изненадана, че първо ме пускат да си ходя, а после ми дават багажа – без да го ровят пред мен с назидателен вид. Просто повисяхме на една километрична опашка, подпечатаха ни паспортите, взехме си куфарите и си отидохме.

Мира ни чакаше отвън и нямах усещането, че не сме се виждали единайсет години. Тя и външно не се е променила никак. Огледа замислено обема на групата ни и каза: „Мда, мислех, че ще се прибираме с метро, но... ще трябва да вземем такси”. Таксито по размер и удобство прилича на виенските. Летяхме по пътища, които съм виждала само в някои американски филми (преди да дойде екшън-героят с тротила във форма на МПС). И веднага се започна: виж отляво, виж отдясно, това е тази авенида, това е онзи парк... Пък аз идвам от Цариградско шосе, от минус градуси, оказвам се на плюс трийсет, на друг континент, на друга планета и въобще не съм сигурна, че съм в себе си.

Никак не е точно да се каже, че Сантяго е европейски град. Сантяго е суперсъвременен град. Сантяго е почти идеалният град (защото все пак не съм ходила в покрайнините му). Сантяго в частта, която съм разгледала, е градът, в който искам да живея. За което ще говоря по-късно.

Слязох от таксито със съзнанието, че хардът ми е твърде малък за това, което ни предстои. Когато идваш от студ, леден вятър, кал, мръсотия, задръствания, мрачна тарапана и те посрещне това нещо





и ето такава улица:


какво още ти остава да правиш, освен да преминеш незабавно в друго измерение?

Хуан ни посрещна с лъснат паркет, леко разсеян, щото ние всеки ден му ходим на гости, пихме по бира, разтоварихме куфарите, пак пихме по бира и, дето се вика „Половин час стига!”.

Вън е трийсет и отгоре градуса, а тази прекрасна едноетажна многостайна къща

е прохладна, уютна, спокойна, гостоприемна. Този ъгъл ми е любимият:


Отвън сянка ни пази един огромен фикус. Това, което виси, е гайдата, която подарихме на Мира и Хуан при заминаването им.

Да не би някой да каза:”Горките, двайсет и четири часа, че и отгоре, сте живяли по летища и в самолети. Я се изкъпете. Я си легнете да поспите. Или просто си поседете в тази прекрасна стая”? Нищо подобно! Веднага хукнахме на пазара, който се състои само в събота (разгеле, днес е тъкмо събота!) и в сряда. Малко бяхме позакъснели и вече го раздигаха, но все пак успяхме да видим как изглежда пазар с екзотични плодове, да купим една част от тях, да ги метнем вкъщи и да затичаме към един мол (Mall Alto Las Condes) – хем да обменим най-после пари, хем да пристъпим към дегустация на торти, защото ние за какво, в края на крайщата, сме изминали тези 11 000 километра? Само и единствено за да ядем чилийски торти. Поне брат ми е твърдо убеден, че за това.

Моловете са доста по-големи от нашите и някак лишени от демонстративната скъпотия на безмозъчни стоки, характерна за софийските.

Започнахме да обикаляме етажа с щандовете, предлагащи храни и сладки работи. Много торти, много нещо. Мира обяснява за всяка, ние се щураме и не знаем откъде да започнем. Митко извади фотоапарата – да ги снима. Мира попита едно момиченце – сервитьорче, дали можем да правим снимки. Момиченцето каза „да” и таман насочихме обектива към витрината,



изскочи един едър и мрачен чичко и доста зло ни отряза. Ние се понасметохме, а Мира за оправдание посочи момиченцето и очевидно каза, че сме го попитали. Момиченцето се сгуши малко като пред бой, не толкова се усмихна, колкото направи жална гримаса... През цялото време после си мислех, че трябва да отида да видя дали още е на работа там. Понеже на тази витрина имаше най-интересни торти, направихме им оборот, макар аз никак да не исках – от принципни съображения. Поръчахме си Tres Leches, Maria Antoaneta и Panqueque naranja (пиша ги за в случай, че някой поиска да им търси рецептите), както и два сока – от Chirimoia (което е плод от пустинята) и от Melon tuna (което си е пъпеш, ама сокът беше божествен). И забравихме да си ги снимаме на масата! Едва ли щяха и това да ни забранят, ама нá!

Навръщане напазарувахме в близкия супермаркет – миди, риба, разни други неща, защото предстоеше Хуан да готви змиорка на супа: caldillo de congrio. Освен конгриото – няколко вида миди.






Чили има няколко хиляди километра бряг, все пак!

За вечеря дойдоха един българин и жена му – минавали през Чили и се отбили. Както ще стане ясно, в Сантяго българите не са хич малко. Въобще това Чили за нищо го нямаме.

1 коментар:

  1. йееееее! вече стигнахме Чили!

    да знаеш, заслужаваше си четенето дотук, за да прочета това.

    и искам още!

    ОтговорИзтриване