четвъртък, 28 май 2009 г.

Ние с Чили 12

23 – 24. 02.2009 Siete Tazas

Някак случайно предния ден се разбра, че шефът прекратил отпуската на Мира и тя от понеделник си е на работа. Тук трябва да поясня, че Мира беше пусната две (вече – една) седмица отпуска само защото Ара се съгласи да отида да работи вместо нея (за малко пари, естествено; за много щеше да се намери и някой друг, но много пари шефовете не дават). И понеже Ара никога не е работила това (да продава Пежо, което било свързано с хиляди документи и много компютър), цялата седмица мина в непрекъснати телефонни разговори между офиса на Пежо и различни краища на Сантяго и Чили, в които разговори Мира даваше на Ара инструкции от типа на: „Това сега го копиткай. Това го асигниткай. Онова го консигниткай...”. Така разбрах, че българският език, който, смятам, в България оскъднява и обеднява, се развива в чужбина. После, обаче, шефовете си поискаха Мира, тъй като в края на месеца работата била адски много и адски сложна (и сега като си помисля, за какво го направиха? Все едно след два месеца фирмата фалира).
И така, ние тръгнахме нанякъде, предвождани от Ара. Накъде се оказа, че никой, всъщност, не знае. Въртяха се някакви ориентири от типа на Santiago – Curico – Molina – Siete Tazas, но и Ара създаваше впечатление, че просто сляпо и с каменно лице следва инструкциите, дадени от майка й, без да е наясно какво ще се случи в края на крайщата.
Този път пътувахме надолу (пак през Ранкагуа) и на изток, към планината. Сменихме три автобуса: един до Курико,
един до Молина и един до Siete Tazas.

Първите две са градове, какво е третото разбрах на място. С риск да стана досадна, да кажа пак, че нито веднъж не чакахме автобус, дори обратното – единият ни изчака да си купим билети. Как го правят това тези хора?
Това са няколко крайпътни снимки – за обща представа.


Отново любимата мирина църква:От двете градчета:



Тук нещо трябва ли да обяснявам?И в тези малки градчета имаше идеално поддържани градинки с кошчета (!) за разделно събиране на боклука и спретнати, оградени игрища:
Тази снимка демонстрира какво може да направи моят апарат, когато не е на кеф:
Онова сребристото на гребена на вълната са евкалипти.

Още при първото ми пътуване, към Сууел, забелязах тези къщички край пътя.
Наричат се animitas, Анимитки, както им казва Мира.
Те, разбира се, са там, където някой е загинал при ПТП. Имаше и едно място, където бяха загинали деца от цял автобус – съответно имаше над четирсет анимитки. На такива места започват да идват хора и да се молят на духа на загиналия да им реши някакъв проблем. И, както в църквите, колкото повече благодарствени табелки има, толкова повече хора ходят там, защото духът, значи, добре се справя. За съжаление не можах да снимам най-колоритните. А има и анимитки на жаждата – по някаква причина се смята, че духът е жаден. Там се носят бутилки с вода – от кола, от спрайт... Така едно огромно пространство край анимитката е покрито с бутилки, които пък са покрити с дебел слой прах.

Третият автобус беше с много междуселски вид, но пак с двама шофьори. Единият седеше през цялото време на отворената врата и, когато пътят стана много тесен и стръмен, навигираше от стъпалото.

Това е пътят.
Не се вижда колко е прашен (много е прашен!), но при внимателно вглеждане се забелязва, че листата на растенията непосредствено край него са покрити с дебел слой млечнокафяв прах. Обаче и при най-внимателното вглеждане не може да се види дупчица по пътя. По този затънтен из Андите път.
Колкото по-навътре отивахме, толкова повече започвах да се плаша. Ара не обелваше и дума през цялото това седемчасово пътуване. Майка й, между другото, при пътуванията ни не ни оставяше и миг да седим без да си въртим енергично главите ту наляво, ту надясно. Непрекъснато имаше нещо, пък макар и клончета и керемидки, за гледане и за обясняване. Загадка е, откъде тази жена знае толкова много. Ара, напротив, си извади една книжка на Фуко (да, да, същият онзи Мишел Фуко) и потъна в нея. Принципно обичам да ми е тихо и спокойно, ама как да ми е спокойно, като е толкова тихо и не знам накъде пътувам? По едно време пейзажът стана изключително планински, в смисъл, че нямаше нито един белег за човешко присъствие (ако не се броят оградите).

Прах, дървета, а под дърветата – прах и камъни... Аз, като най-голяма, взех да мисля че... ами... това е някаква пустош и какво ще правим в нея... тук няма къде да се спи, а ние не си носим нищо подходящо... ама пък е толкова топло... сигурно ще можем да изкараме нощта под някое дърво... не вярвам да става нетърпимо студено през нощта... абе все някак ще изкараме криво ляво... щото дори и да се върнем, преди полунощ до Сантяго няма да стигнем, а и не се знае дали изобщо ще има автобуси толкова късно... абе къде пътуват всичките тези хора от автобуса... едва ли смятат да спят под дърветата... ама зад тези огради (криви колци с опъната тел) не се вижда нищо, което да напомня хижа...

По едно време спряхме и строго ни свалиха за да ни рагистрира чилийските карабинери, защото сме били влизали в резерват. Стана ясно, че Ара отговаря за нас като чужденци и започнахме да се чудим какво толкова да направим, та да видим какво ще отговори.

Всички гледат тази табела. Ако и аз я бях гледала, щях по едно време да си спестя решаването на задачи за път, скорост и време.Продължихме нататък. От време на време под дърветата се виждаше по някоя палатка (как само успяваха да забият колчетата в тази каменна земя!).

Ама ние палатка не носехме.
Шофьорът спря в една отбивка и обяви пет минути време да видим Salto velo de la novia(Булото на невестата).
После пак потеглихме.

В един момент автобусът спря и стана ясно, че сме до тук. Оглеждаме се, оглеждаме се... Павилион за плодове, зеленчуци и сандвичи...

От другата страна - някаква будка...

Отиваме при будката и Ара пита нещо. Аз пък я питам какво са й отговорили. Тя ми казва с безстрастно лице :”Не разбрах”. В мен тихо започна да се надига гняв. Вече се чудех какво ехидно да формулирам, но някак стана ясно, че трябва да дадем едни пари. Таман да ги дадем, този, дето седеше в будката, попита нещо и вече дори аз разбрах, че не ни иска парите, защото няма какво да правим зад неговата ограда – понеже не си носим палатка.
Ара се врътна и тръгна нанякъде, ние се повлякохме послушно зад нея. Хора, учете чужди езици!
Лавката отсреща продължаваше с нещо като брезентова маскировъчна ограда, Ара се мушна в процепа и се оказахме в класически български заден двор на заведение.


Един човек кротко белеше авокадо и не се травмираше от това, че го чакат няколко щайги.
Авокадото тук, както се вижда, не се вижда.

Провряхме се между някакви натурии и се озовахме пред входа на ресторант. От кухнята излезе жена и по характерния начин, без да се гледат в очите, си размениха с Ара няколко бързи тихи реплики, после тръгнаха към двора (ние се повлякохме пак покорно след тях). Ара подметна през рамо, че бунгалото струва 20 000 песос, аз радостно казах, че няма проблем и започнах да го търся това бунгало.
Ей там, отсреща, зелената врата, е нашата баня. А там, дето е най-далечният пожарогасител вляво, е входът на бунгалото ни.

Влязох щастливо – една спалня и едно двуетажно легло.


Започнах да се оглеждам: дървена ламперия... Абе, нещо ми липсва ... на тавана. Ами да – няма крушка. Въобще няма място за крушка. Сигурно е някой плафон... Не е... Няма изобщо електричество. И тогава забелязах на шкафчето свещник с остатък от свещ. Мда.
Аз, поучена от океанското бунгало, бях взела тоалетна хартия. Ама за фенерче не бях помислила. Така човек трупа опит.
Отвън точно под прозореца нещо издаваше упорит грохот на кротко, но гръмогласно кавазаки. Това леко ме напрегна, но все пак се поддадох на оптимизма си, че скоро ще спре.
Толкова малък, а такъв глас!
Тъй като вече беше след четири, емнах децата да ходим да гледаме какво е това Сиете Тасас. Преди това препоръчах да си оправим леглата, за да не се мъчим после в тъмното. На целия този прах отвън, бунгалото светеше от чистота, а чаршафите освен че сияеха, бяха и колосани. Мда.

Не знам дали Ара знаеше къде отива, но след като излязохме от двора, кривна по едно пътче в друго ограждение и стигнахме до къщичка, която се явяваше „офис” на тамошния туристически съюз. Там един (естествено – симпатичен) мъж в изрядна униформа (естестевно) ни събра не малко пари за правото да се разходим из гората (билетът важи за деня, а от деня са останали три часа) и ни заведе до една карта, където посочи няколко маршрута и тяхната продължителност. Избрахме два: единият (не знам докъде) за един час в едната посока, другият – до Сиете Тасас за половин час в едната посока, при това – по пътя надолу.
Тръгнахме по първия като аз, не знам защо, вярвах, че ще стигнем до някакво циркусно езеро (и откъде само изрових тази дума в паметта си?!). След подвеждащото равно вървене по ей това прашно поле (тук моят апарат реши да снима в жълто),



започна поредното катерене.


Това, че денят свъшваше, изобщо не значеше, че слънцето не се опитваше да ни убие. А това, че вървяхме през гора, ама изобщо пък не значеше, че има прохлада. Ето няколко снимки от гората (даже не съм сигурна, дали това се нарича така).
Бабукът
... и придошлата панда.







Оказа се, че не отиваме до езеро, а на една панорамна площадка. Нищо де, пак беше красиво.


Няма до сега човек, който да не ми е отговорил правилно от първия път на въпроса какво казвам аз на брат си и как ми отвръща той.

Ето един жокер за всеки случай:

Държа да отбележа, че по пътя имаше маркировка, здрава при това, и че стрелките, както лично проверихме, сочеха точно натам, накъдето трябваше.
Водата също беше обозначена.


Когато се върнахме след два часа (чичкото правилно ни беше казал времето) на изходната точка, много бодро пресметнахме, че сега е шест и петнайсет, половин час до Сиете Тасас, един час там и половин час обратно –ето ти го девет часа, когато ще се стъмни.

Този кон след секунда ще докосне нежно митковата ръка с муцуна, а след още секунда ще го ухапе и ще се чуе изтракване на конски зъби и резонанс на конски череп. Ухапването ще да е било съвсем приятелско, защото остана само леко зачервяване, но пък звукът вещаеше най-малкото отхапана ръка. Според мен де, защото Митко не трепна.
И тръгнахме надолу по прашния път. Ама много прашен път.


По този прашен път поедно време профуча един джип без никакви стъкла. Може би така шофьорът си е решил проблема с прашните стъкла, но какво е дишал не става ясно.

Малко фауна.


Трябваше да се сетим, че не ще да е толкова лесно и бързо пристигането ни, защото край нас минаха туристи на коне, което, според мен е единственият начин да се обикаля из Андите, освен ако язденето не е по-трудно и изтощително от ходенето (не знам, никога не съм яздила).
Вървяхме, вървяхме, половин час мина, и четирсет минути минаха... И петдесет минути минаха... По едно време срещнахме едни много зачервени, изморени и натоварени с раници хора, които обясниха, че още като вървим, вървим, и ще видим един вход, но да не влизаме в него, а да продължим да вървим, вървим, и като видим един паркинг и друг вход – там е. Стигнахме в седем и петнайсет. Мястото, за което се предполага, че е Сиете Тасас, беше оградено с ограда от редки колци и напречни такива. На входа ни провериха билетите и казаха, че след петнайсет минути затварят, но Ара отказа да попита какво следва от това: осветлението ли гасят, забраняват да излезем изпод колците ли... Вътре, както не помня как бях разбрала, наистина имаше пътека за иналиди.
И ние – по пътеката, по пътеката – та до тази площадка. Това са Сиете Тасас (Седемте Чаши).

Тръгнахме надолу към тях, но усетих, че много бавя децата, а времето е малко, затова ги „пуснах”, козите му с кози, да търчат надолу, а аз по-бавничко започнах да се спускам по пътеката, в която в пръстта бяха изсечени укрепени с дъски стъпала, някои по шестдесет сантиметра високи. Послизах, послизах и си рекох, че аз хубаво слизам, ама кой ще ме качва после. И добре че нямаше вече никого наоколо, изкатерих се нагоре като се набирах по перилата, седнах на площадката и зачаках, като си запълвах времето с правене на снимки на залязващото слънце (само една стана).
И колкото повече чаках, толкова повече си представях, как ще им откъсна главите като се върнат, ако не са си ги строшили вече сами по тия чукари, разбира се. И както става винаги, така се зарадвах, като ги видях след 40 минути цели, че не ги нараних. Виждаше се, как сърцата им се опитват да изскочат през ушите – толкова бяха препускали по камънаците. Ей това са видели надолу.





И реката Rio Claro.
Тръгнахме да се прибираме и с всяка стъпка ме налягаше все по-голямо отчаяние, обратно пропорционално на наличните сили. Слабо ме утешаваше, че и децата са гроги и не ги бавя чак толкова. Казах си: е, какво толкова, просто си местим краката (нечии много боляха) без излишни емоции, един час ги местим и ще стигнем... все пак – вървим по пътя... и луна ще изгрее... а и никак не подава нишан да става студено... няма начин да не се приберем в бунгалото... Вървяхме така една вечност, вече започна да се смрачава нееднозначно и бързо и чак тогава стигнахме до онази табела, която показваше, че от нея до Сиете Тасас има един километър. Аз тази табела я бях забелязала още на идване, но Ара я видя чак сега и почти се разплака от отчаяние, че за половин час сме изминали само един километър. Това не мога да си го обясня – никога не ми се е случвало с толкова много вървене да изминавам толкова малко разстояние. Продължихме нагоре, край нас минаха една-две коли, но препълнени, а аз си мислех, че Ара е толкова красива, не може някой да не й спре, а ние да се присламчим към нея. Бях изостанала вече двайсетина метра назад и все така упорито си повтарях, че просто трябва да си местя краката. И тогава ми спря една раздрънкана Тойота пикап. На мен! Представям си, как съм изглеждала. А вътре две красиви момчета (после Ара язвително каза, че каквито и да са били са щели да ми изглеждат красиви). Питат до Парке Иглес ли съм. До там съм. Качвайте се. И аз махам на децата да се върнат. И никога няма да ги забравя, как стояха на пътя като разглобени, а в погледа им се четеше: „Как сега да блъскам двайсет метра назад? Не може ли да дойдат да ме вземат?”. Е, върнаха се, де. Настанихме се на задната седалка и аз засякох по онази формула за пътя, времето и скоростта, че наистина минахме само два километра. Но пак ни се сториха цяла вечност, а като слязохме пред лавката беше вече абсолютно тъмно.
В бунгалото се заформи известно увещаване на Ара да отиде и да помоли за свещи. Накрая Митко, който никак не би могъл да бъде наречен отворен и енергичен, се надигна пъргаво и каза: „Добре, кажи ми как е свещ на испански”. След малко се върнаха с два броя. Не знам защо си мислех, че трябва да ги раздават безплатно. Не, продаваха ги.


След като осигурихме светлина, трябваше да се погрижим за хигиената си. Взех свещ, отидох в банята, но там светлината някак потъваше в мрака, криво- ляво опипом се приведох в по-безпрашен вид и се прибрах. Пътем забелязах, че на двора край една свещ седят готвачите и продължават да белят авокадо. После отиде Митко и като се върна разказа, че от топлата вода в банята се свършил кислородът и свещта замалко да загасне, но той се сетил защо му гасне свещта и отворил прозореца. „Ей това е да си учил физика при Жиряков”, обобщи накрая. Жиряков му предаваше в седми клас. И аз помня най-добре това, което съм учила в прогимназия.
Ара отиде последна, а като се върна, каза, че в банята имало крушка, но не проверила дали свети. Тъй като нямах физически сили да се надигна от кревата, а Митко отказа да ми угоди и да отиде до банята да щракне копчето, прекарах една нощ в дълбоки терзания.
Едното ми терзание беше свързано с решението на децата на другата сутрин да станат рано и да се отправят по някакъв четиричасов маршрут не знам накъде. Аз не можех и да си помисля да тръгна с тях, но и не възразих на тяхното решение. Така че цяла нощ се въртях и се притеснявах около предстоящия им поход. Тези притеснения редувах с терзанията около крушката в банята. Ако тя наистина светеше, а ние сме се мъчили със свещ, а ония отпред с щайгите авокадо са ни гледали, как си ходим със свещи по двора, и не са ни казали... Абе цяла нощ се въртях. Единственото хубаво беше, че по едно време оня генератор спря да трещи. Хубаво само за нас, оказа се.
Преди да заспим Ара даде на Митко джиесема си с инструкцията като засвири алармата, да натисне това копче, алармата ще спре, и след 10 минути пак ще почне... Защото Ара така и така нямало да я чуе, та Митко да я събуди и да тръгнат. То имало и друго едно копче, дето изобщо да я изключи, ама Митко сутринта в просъница изобщо нямало да го намери, затова да натиснел това, голямото и лесното. Нямало да го намери ли? Намери го, натисна го, обърна се на другата страна и продължи да спи. Аз проследих със задоволство този процес, измърках успокоено и потънах в изключително удобното легло. Хич не ми беше съвестно. И сега не ми е.
Станахме към единайсет, защото в дванайсет трябваше да освободим бунгалото. Ара отиде първа в банята и като се върна донесе радостната новина, че копчето не пали крушката.
Отидохме да закусим в ресторанта. Да спомена идеалната хигиена, кристално чистите чаши. Седнахме. Аз се поддадох на припряноста на Ара и си поръчах сандвич. Следващя четвърт час Митко невъзмутимо си избираше закуската, като караше до край изнервената Ара да му превежда менюто по много пъти. Жената стоеше до нас готова да запише. В крайна сметка човекът се спря на авокадо и аспержи. И после, докато ние нагъвахме изключително безвкусните клисави сандвичи, Митко се хранеше здравословно. И вкусно.
Хлябът в Чили няма онзи аромат и вкус, на който съм свикнала. Самата Ара веднъж ми каза, че не яде хляб, защото хълца от него. Това много ме учуди, докато не се разхълцах и аз. Което стана почти веднага.
Тук беше единственият случай, в който чакахме автобус. Всъщност, той беше там, но трябваше да изчакаме да се напълни, защото сезонът беше свършил и автобусите вървяха само когато има хора.
Седяхме в двора, тъй като другаде околовръст нямаше къде да се седне (което констатирах още предния ден) и забелязах, че трима мъже мълчаливо разпъват някакво черно въже, подават си го, нещо умуват, тихо си говорят... Нещо ме смути в цялата тази картинка, но тогава не се замислих за причината, тъй като се бяхме посветили на това да снимаме тайно големия жълт картон над месачката за хляб, на който беше написана рецептата. Накарая на Ара и писна, отиде, завря се през прозореца и го снима.

Самата месачка не работеше и това, може би, беше свързано с генератора, който така услужливо и само за наше удоволствие се беше повредил през нощта.

Това е една от безбройните газови бутилки, складирани в двора.

Мислех, че съм ги снимала, но не съм.
Затова пък, както си снимах от автобуса,
Видях, че нашите спасители отново са тук и снимах колата им за спомен.

На изпроводяк – две табели:

С автобуса, който чакахме да се напълни, (а през цялото това време моторът му работеше! Това го забелязах навсякъде – никак не пестят бензина.) бяха дошли следващите обитатели на бунгалото. Митко изгледа как двама работници качват генератора в багажника на автобуса и отбеляза: „Тези след нас ще спят на тихо”.

Както си пътувахме (а аз седях на първата седалка до вратата), едно момченце отиде при шафьора и тихо си размениха няколко думи. Шофьорът спря, момченцето и един батко слязоха.
Изчакахме ги без коментари и продължихме.
Да отбележа, че тези чанти са навсякъде!

Вече наближавахме Сантяго, когато Ара заяви почти през зъби, че няма да каже на майка си нищо, а само ще я посъветва да си вземе някоя приятелка и да отиде на това място. Ара не беше права – това си беше жив икспириънс.

Ето няколко снимки от обратния път:

Вечерта, когато разглеждахме снимките, Ара, пожарникарката, показа тази:и каза, че като е гледала всички газови бутилки, свещи, кибрити и дървения, косата й се е изправила. Защото пожарогасителят е проверяван за последно 2005 година.