Мамо!
Както винаги –
припряна преди тръгване.
Нетърпелива пред задачите –
до лекомислие.
Наивна –
довери частица от световното Добро
на късмета –
 на (авто)механици –
(електро)техници,
на технократи,
на техничари-отличници.
Те не съветват.
Решават конкретни задачи:
карат там нещо да диша,
(това несъмнено ги прави
                                          доволни);
нещо – да е бъбреци,
(това ги прави могъщи
                                       безспорно);
нещо да тупа...
Те са вътре –
зад дебели врати с карти за достъп –
като врати на трезори.
Там е моето съкровище.
Белите престилки са дружелюбни,
но строги.
Не пускат.
Владеят много тайни –
биохимически.
Био-шамани.
Работят с апарати,
не знаят, че работят с душите ни.
Не са научени.
Млади и самоуверени.
Коя съм аз,
та да ме забележат?
Низша неграмотница –
ще ме смажат с термини.

А аз питам само:
„Добре ли е?“
Пълзя наоколо,
отдавна не гледам часовника:
„Пуснете ме! – хленча. –
По законите
на кръвта,
по законите
на душата
имам право да зная
какво става с мама,
какво стана с мама!
Имам право да бъда при нея!“

 Накрая се смиляват:
„Влезте“.

 Бодряци бутат
 легла с евентуални трупове.
Разместват ги.
Лежат безучастни. Предали са се.
Само ти – сърдита,
че не си безукорна.
Веждите – сбърчени.
Стараеш се да съдействаш
на всичките тези маркучи,
създаващи видимост за живеене.
А под тях, в ъгълчето
на устата – кръв.
Отдавна засъхнала.
Моята кръв.
Не си разрешаваш покорство.
Бориш се.
Стараеш се да ме опазиш:
ако последните ти сили свършат,
между мен и смъртта кой ще застане?

 Моля те, мамо!
Моля те!
Само още веднъж!
Само още една Коледа!
Само още един април!
Само още едно лято
(никога не съм имала
 рожден ден без тебе)!
Заради изрязаните статии,
грижовно подредени,
които не прочетох.
Заради безбройните вечѐри,
на които не дойдох.
Заради пропуснатите позвънявания.
Задето позволявах
да бъда уморена
до надменност...

Махам се от шибаното време!
Никакви задължения!
Освен тебе!

Моля ти се, мамо!
Само ...

Нещо става
с апаратите,
запращяват,
запищяват,
мигат...

Чу ли ме?

Ние сме във филм.
В Холивуд.

Обучени са белите престилки –
делови, експедитивни
и нахакани –
да превключат,
да натиснат...
Да е тихо.

И няма филм!
Има чакане.

„Колегите се справиха отлично!“
Звучат оптимистично.
(Защото са млади?
Защото са нагли?
Или уплашени?
Защото нямат майки?
Защото майките им това заслужават?)

 „Достатъчно“.
Вратата...
Колко е сам човек пред вратата!
(Трябва да го кажа на децата).

 Белите престилки
не звънят през нощта:
„И ние сме хора“
ми казват тактично.
Грижат се за съня ми.
„Звъним сутрин след осем“.
Щадят ме.
 Белите престилки вярват, че спя.
Какво друго да правя нощем?

 Мамо!
Нека е спокойна душата ти.
Ти извърши всичко както трябва.
Не – колкото можеше.
Не – колкото ти беше дадено.
Повече.
Не поиска помощ.
Не се издаде.
Сама!
Всичко – сама!
Да не ни притесняваш.
Колко е сам човек във умирането!..
Да ме изпратиш.
Да направиш кафе на съседката.
Да оставиш сготвено.
Колкото можеш – да бъдеш полезна.
Да приготвиш пак оня куфар –
за бездната.
Не, че не вярваш в късмета си,
не, че признаваш такива неща като смърт.

Но...
Не си взе книга.
За първи път.

В преддверието на реанимацията
(Боже, колко сме стерилни,
колко сме обути и опасани
с калцуни и престилки,
образцови!),
като пред някоя транжорна,
като в отдела за месо
на МЕТRО,
като приемчик,
върху долап –
сякаш върху купчина от каси,
разписах всичко,
дето ми посочиха, че трябва.
„Болест, непосредствено довела до смъртта“:
драсканици.
Край на комуникацията.

Мамо,
наистина докрай се справи,
никого не притесни:
да не е работен ден –
да са свободни приятелите.
(Мамо,
приятелите са винаги свободни – по това си личат).
Да не вали.
Да е слънчево.
В средата на декември –
единственият топъл ден – за тях!
Ти се справи.
Аз не можах.