четвъртък, 30 април 2009 г.

Ние с Чили 7

17.02.2009 Plaza de Armas

Станахме ние (все по същия начин), похапнахме така наречената „чилийска баница”, направена от Хуан,



и хукнахме в неизвестна посока (на мен посоките все са ми неизвестни).
Излязохме ние от метрото и...
И сега ако питате, къде ми се намира, ей тук е:

На Пласа де Армас.



Това жълтото вдясно е историческият музей. Отсреща е катедралата. Вдясно е и централна поща, до която трябва да отидеш, ако искаш да пуснеш писмо, независимо къде в Сантяго живееш. Струва ми се не много удобно.

Светлината е толкова силна, че фотоапаратът ми направо отказа. Затова цветовете са най-различни. Особено на небето. 35 градуса. Безводие.



Палми.

На такива метални пана по земята е разказана историята на града, разрастването му.



Паметникът на Педро де Валдивиа - първия губернатор на Чили. Въпрос за туристи: какво му липсва на този паметник?



Ще ви кажа по-късно, ако не сте се сетили.

Някои много запознати с архитектурата може би ще възкликнат омерзено, че този площад е еклектика. И че всичко е построено от американците.

Аз пък, понеже реших да не се занимавам с теории, а само с усещанията си, усещам това като много хубаво. Намирам божествени на това слънце тези колониални, неокласически и каквито са там други сгради, оглеждащи се в ултрамодерни постройки.



Виждала съм и в София такива огледални неща, но те ми приличат на ... Абе взел някой архитект, та казал: „Вижте сега, че и аз мога да правя такива работи. А? Мога ли? А-а-а... И ще го турим... къде... къде... ами ей тук, например, на „Тодор Александров”.
В смисъл, че не ми се вписват.

А тези ми се вписват. И още веднъж ще имам повод да го кажа.

Който дойде тук, се снима с индианеца.




В случая тази снимка има за цел да съпостави два носа. Не по форма, а по големина.

Като в София пред народния театър и тук се събират шах-запалянковци. Само дето условията са малко по-добри.




Този тук проповядва в захлас нещо за някой бог, а мъжът в черния костюм ходи напред назад и сам нещо си говори и си се навива.




Това е вътрешният двор на историческия музей.



Не е гигантски и там няма хиляди експонати, но, мисля, това му е и хубавото. Кратко и по същество – разбираеми неща, които могат да се гледат не само от тесни специалисти по първото десетилетие на девети век. И да им бъдат интересни. Тоест, да Ни бъдат интересни. И ни бяха.

На входа има ето такава плоча:


В симъсл, че „екселентисимо” сеньор Пиночет и министъра на образованието са завършили реставрацията на музея. Тази плоча не е залята с черна боя, не е надраскана и не е строшена.

Искам да живея в такава колониална сграда да се абстрахираме от факта, че освен много други неща, е била и затвор), да излизам на прохладната тераса и да подвиквам: „Една цитронада с много лед”...

Цитронада, защото портокалите в двора не са още узрели.


Любимият ми брат ми мисли само доброто.


Но отказва да ми носи цитронада.

Тези шипчета под стряхата, предполагам, са за да не заживеят там гълъбите.



В катедралата (la Catedral Metropolitana de Santiago) ,


чийто първи вариант е възникнал с възникването на града, т.е. около хиляда и петстотната година, а сегашният й (пети) вид е отпреди около два века, отново се озадачих от разбирането за бога. Толкова буквално, нагледно и делово.

Когато, например, трябва да се онагледи твърдението, че Исус в сърцето си страда за мъките и греховете на хората, че много ги обича и пр. това се онагледява така:




Директно си го показва, да не би някой да не разбере. Снимката е много лоша, но, първо, беше тъмно, второ, беше далече и трето – апаратът ми е много лош. Всъщност, направих снимката със светкавица, защото не виждах изобщо какво прави Христос. Само подозирах, но не можех да повярвам. Чак вкъщи, като видях сърцето, разбрах, че правилно съм подозирала. За да е по-ясно на богомолците, сърцето е „оковано” с тръни.

А ей този светец предизвика у мен спонтанен първосигнален невъзпитан смях



защото се нареди в една редичка със Супермен, Спайдермен и всички други пластмасови герои, които можеш да намериш в снаксовете.

Ето още една светица:

Винаги с протегнати напред ръце.

Но ако говорим сериозно, колко мъчително трябва да живееш, колко отруден и скотски трябва да е животът ти, колко безнадеждно трябва да е всичко, за да ти е необходимо такива изображения да ти дават надежда и утешение.

След това отидохме на Mercado Central.



Тук се продава риба и, понеже е закрит пазар, мирише неудържимо зле. Има и много заведения, където се сервират рибни ястия.
Общо взето, голяма грешка беше на 35 градуса и след часове ходене по жегата да си поръчаме толкова много неща (chupe de mariscos, paila marina, pastel de jaiba, corvine con alcaparas), като веднага си признавам, че не знам кое какво е.


Това е за разядка - масло с подправки и нещо доматено. Сервира се във всички заведения. Другото са морски дарове, пастет от рачешко месо, рибен пастет...




Само това знам, че е humitas


Прави се от царевица и също е много вкусно.

Грешка беше от гледна точка на парите, защото оставихме сума песос (над 120 лв.), а само опитахме храната. Изключително е вкусна, но не може да се яде при такава температура и при такава миризма. Дори аз, която съм рибоядка с неограничена вместимост, не мога. Отказаха да ни я датат за вкъщи под предлог, че е много горещо, ще се развали, ще се натровим и после... Та изпихме за утешение седем Севън-ъпа. Сервитьорът не смогваше да носи шишетата.

На съседни маси седяха много мъже в еднакви червени тениски. Седяха си и толкоз. И внезапно като изригнаха едни страшни крясъци... За малко да се скрия под масата. Като ураган. Скочиха и като закрещяха – нещо скандираха с изкривени от напрежение лица. Ама толкова изкривени, че не се разбира само напрежение ли е, или и ярост. Казвам си „Хайде-е, хунтата се върна!” Ама не, това били футболни запалянковци. Щяло да има на другия ден мач с Аржентина. Това били аржентинските фенове. И другите, „наште”, като се надигнаха... Викам си, сега ще се сбият. Обаче – не. Смеят се и скандират заедно. Смеят се, ама голям рев тътнеше. В затвореното помещение грохотът беше убийствен.


Това е единствената, много размазана снимка, само така – за идеята. Страх ме беше да снимам. Това фотожурналистите са големи герои.

На един щанд с риба имаше дървена фигура на ухилен доволен индианец – около метър висока. Ей такъв, но този е мъничък:


Доближи се една чужденка и продавачът с жестови й посочи да натисне ходилата на индианеца. Тя се наведе леко и ги натисна, като при навеждането главата й се приближи до корема му. А продавачът хвана фигурата за раменете и я повдигна. И тогава измежду краката му се показа онова нещо, което се подразбира, че би трябвало да е там, но никой не очаква да го види наистина, нито пък да е толкова внушително. И тогава ти става ясно, защо този индианец е с толкова доволна и хитра физиономия. Жената отскочи уплашено, изчерви се, взе да се оглежда притеснено – дали някой е забелязал какво е станало. Ами всички забелязахме – то затова се и прави. Мира каза, че тези „хитри индианци” били хит и всеки турист си купувал килограми от тях. Аз, понеже съм много консервативна, отсякох, че ние не сме от тия туристи.

След като дегустирахме рибната храна тръгнахме да се разхождаме по една централна улица – нещо като тяхната „Витошка”, но само пешеходна и много по-чиста.

Срещнахме още в началото й една българка (нали ви казах, че това Чили за нищо го нямаме). Много добре поддържана възрастна жена, музикантка, пианистка, ако не се лъжа, която продължава да си вади хляба с музика, а през останалото време продава мармалади, които вари сама.

По повод на чистотата. Имат хората един навик, останал сигурно от индианско време – да си лягат на земята когато им се долежи.

Сега, може да кажете, че това е клошар. Макар че видях клошари – много страшна гледка са. Нашите тука са направо дендита.

Този пък може да е ... скитник. Скитал, скитал, видял сянка и легнал да почине.


Ама тези не са. Тези са седнали и гледат куклен театър. Вляво онова черното е параванът.


А това е площадка на стълбите в метрото. Къде другаде може да седнеш на спокойствие да си прочетеш бумагите.

Може и в самото метро. Вижда се и един крак на друг човек, също седнал на земята.


Ей така влиза в метрото млада и представителна жена, обяга гръб на стената и се свлича да поседи докато пристигне. При това има и свободни места. Между другото, страшно е впечатляващ изпепеляващият поглед, с който момчето в дясно гледа приятелката си.

Срещнахме и цигани – високи, светлокоси и синеоки, защото произхождали някъде от хърватско.
Прехранват се с гледане на ръка и търговия със стари коли.
Така живеят – извън града, а по палатките има табели: „Изкупувам коли”.


Тръгнахме към един пазар наблизо, където се продават сувенири (artesanias) за жълти стотинки. По пътя си забелязах един хълм за посещение.



Между другото, на паметника на Педро де Валдивиа му липсват юздите.

До тъмно ходихме по сергиите с "артесании" и разглеждахме хитри индианци от всякакъв калибър, всевъзможни пингивини, моаи, тюлени, часовници във форма на Латинска Америка, тъкани торби, медни изделия, музикални инструменти... Какво ли не. Хитрите индианци бяха в неизчислими количества и размери. Странно е, как такова пошличко нещо може да предизвика толкова много смях и ситуативен хумор. Дни наред си упражнявахме остроумието върху тях. Това е един от онези случаи, когато ако разкажеш на какво точно си се смял, не можеш да предизвикаш дори разбираща усмивка у слушателите. То и аз не помня, какво толкова му беше смешното, ама наистина много се смяхме с цялото семейство Гутиерес.
Съвсем по тъмно без предупреждение бяхме отведени на една от най-очарователните улици на Сантяго - Jose Arrieta.


Да отдадем дължимото на фотоапарата в тази тъмнина.


В другия си край уличката завършва с тунелче, цялото в мозайки.


Ние едната я побългарихме за малко.



Като тръгнахме към метрото, срещнахме дъщерята на Иван Цибулка. Ако съм пропуснала да кажа – Сантяго е шестмилионен град. А няколко дни по-късно срещнахме и самия Иван Цибулка. В същия град.

В метрото вече се чудех, дали не е по-добре да си тръгна на очетата. Толкова ме боляха краката, че нямах сили дори да дишам. Точно тогава Митко го обхвана онази наша обща пенсионерска страст да обсъждаме хората. И понеже е почти сигурно, че никой наоколо не ни разбира, си го правеше гласно.

- Ей там, - казва - седи един човек с много изпъкнали очи.
- Хубаво, - просъсквам и дори не се оглеждам, защото изцяло съм се концентрирала върху това да не стена и да не се разрева.
- Ама много са му изпъкнали очите.
- Остави ме на мира бе, пенсионер с пенсионер.
- Не, не, виж ги. Много са страшни.
- Еми добре, може да има базедова болест.
- Погледни го, бе, не е базедова болест. Погледни го само как вторачено гледа.
И не ме остави, докато не си врътнах главата. От моето място се виждаше профилът на човека с едно оцъклено, неподвижно синьо око.
- Не се занимавай с човека, бе!
- Ама защо гледа така?
- Ами сигурно му е изкуствено окото.
Митко се надвеси над мен със съчувствие и търпеливо желание да ми помогне:
- И двете, - поясни разбиращо.

Ей така се прибрахме и подхванахме да импровизираме около хитрите индианци.

За награда на дочелите до край - една снимка на табелата над заведение:


четвъртък, 23 април 2009 г.

Ние с Чили 6

16.02.2009 La Moneda

Тази сутрин, какво да си кривя душата, се понаспахме. Е, не до обяд, както би ми се искало, но... И пак, защо да си кривя душата, една от най-големите ми благодарности към Мира е, че с твърда ръка не ни остави да си проспим щастието. А ние сто процента щяхме да го направим. Извличаше ни всяка сутрин с желязна захапка и вечер, от немай къде, ни прибираше по тъмно. Само от немай къде. Е, и защото нейният шалтер към полунощ също изключваше и тя заспиваше като внезапно застреляна.

Та закусихме ние с онези плодове от пазара, в това число и с tuna, която туна расте по кактусите, и е пълна с не много ситни и твърди като сачми семки, които крайно усложняват процеса. Но пък плодът е изключително вкусен. Ей така, значи, си седим в една слънчева кухня на трийсетина градуса на шестнайсти февруари, и си хапваме диня, туна, пъпеш, пепино (което също има вкус на пъпеш) и каквито там други вкусни, сладки и ароматни чудесии имаше в чиниите ни. Плодова салата, демек.

Към разказа си за градския транспорт не мога да не прибавя и метрото.
Първо, ето ви един вход (след като си се спуснал с ескалатора надолу):




Има каси, на които си зареждаш електронната карта. Издават ти касова бележка с внесената сума и наличността в картата.

А това е пак там - изложба на ученици от местното (в района на метростанцията) училище на тема "Пикасо"



Това не е мол, а етажите в станцията:



Станциите на метрото са забележителни с това, че са художествено усвоени. Както и много други пространства в Чили.

Ето, например станцията Universidad de Chile.




Стенописите са на Марио Торал, и това си го пише на табелка, а на различни места, в зависимост от това, какво се вижда от конкретното място, има табели, които обясняват картините – за такива като мен, които не са запознати с чилийската история и култура. Стенописите са много въздействащи, много индиански, много екзистенциални, много свързани с нацията.

Това, разбира се, е свързано с медодобива:



Това – също: Намирам го много стилно, много сдържано, много гордо и без „съветски” патос.

Това е, да речем, звездно небе:


Съжалявам залошата снимка, ама...
Това са огромни платна, нарисувани от чилийски художник, който, доколкото си спомням, много отдавна не живее в Чили, но е дошъл и две години е обикалял страната, за да ги създаде.

Картините са много, но, за съжаление, както и при станцията Universidad de Chilе, липсва подходящо осветление.

А това, струва ми се, е интересно.





Точно така, вагоните са с гуми.

А това какво е?

Да, най-горещото място в Сантяго е метрото. И след като няколко човека починали от топлината, сложили вентилатори. Вентилаторите периодично започват да пръскат вода, затова не е чудно, че хората, особено мъжете и особено високите мъже се събират да чакат влака под водата.

Вижда се, как пръска водата и че хора има чак под другия вентилатор - там също се вижда мъгла.
Тука е моментът да кажа, че чакането в метрото е минимално, минута-две.
А това е Библио-Метро. Библиотека в метрото. Срещу такса от три долара (само не помня месечно или годишно) си взимаш пътем книжки.


Може да е много смешно, но разглеждането на метрото и четенето на табелките ни отне цял ден. То си е като посещение в картинна галерия.

Преди да кажа още нещо за метрото, ще спомена нещо друго. То изникна в реплика на Мира, която, докато говорехме за това, колко много се работи, каза абсолютно спокойно:

- Аз, например, никога не си тръгвам в осемнайсет и трийсет и шест.

Възприех го като вид художествен образ. Обаче все пак попитах, защо точно в осемнайсет и трийсет и шест.

- Защото в договора работното ми време е от осем и трийсет и шест до осемнайсет и трийсет и шест.

Външният й вид не издаваше да се шегува. По-парадоксалното е, че не издаваше и да вижда нещо странно в такова работно време (нямам предвид десетчасовия работен ден).

Това го казвам по повод на метрото, което има линии 1, 2, 4 и 5. Трета линия запланували, обаче не построили. Ама няма пък сега да сменят номерата на останалите, я. На тях тия номера са им от природата дадени. Обусловени са обективно, така да се каже.

И така, чак към три излязохме на Plaza de la Moneda , където е и Palacio de la Moneda – официалното седалище на чилийското правителство. Тук на 11 септември 1973 г. около 14 часа загива демократично избраният президент на Чили Салвадор Алиенде. Никой не го е забравил.
Като начало, всеки се снима пред паметника му.


Това е панорама на площада, която направихме след каратко обсъждане как да стане. Аз предложих да клекнем, а Мира да се завърти в кръг с фотоапарата. Митко, за когото клякането е едно от-най-неприятните неща на света и целият му живот е посветен натова да го избягва, предложи много кротко, но непреклонно (и преносно и буквално):
- Ние ще застанем зад Мира и ще се въртим с нея.
Така и направихме в пълно мълчание (аз, Ремо и Митко), като дългите Миткови ръце ни прибираха старателно , за да не влезем в кадър. Отстрани, мисля, е било забележителна гледка. Не че ако бяхме клекнали щеше да е по-малко интересно.




Помотахме се малко по площада.

Едно от любимите ни неща за ядене - mote:




Студен компот от сушени праскови, сипан върху нежно варено жито. Продава се навсякъде от колички:


Много засища, разхлажда, създава добро настроение, а и има полезен вид. Хапнахме го докато почиваме.

Ето една снимка на... кучета.

Тези вдясно са с „военна” униформа. Имам предвид кучетата.

За да влезем да разгледаме Ла Монеда трябваше не само да си дадем паспортите, но и да ни претърсят. Това, с чакането на опашката, отне 15-20 минути. Запълнихме времето, като снимахме военните – според мен, много красиви мъже ...



...и жени.

И нямат нищо против да бъдат снимани. Не трепват.

После влязохме в двора и... стана ясно, че трябва веднага да излезем, защото вече затварят. Тази организация няма да я коментирам. Щракнахме набързо нещо, за да си го разглеждаме после и изскочихме от другата страна.



Пред двореца има огромна водна площ площ


Сияйни фонтани (в тази безводна страна), чистота, топлина... Прекрасно.



Тук съм клекнала за да покажа, че част от „пода” на площада е стъклен. Отдолу се намира Еl Centro Cultural Palacio La Moneda – изложбени зали и магазин за произведения на занаятчийските изкуства - Tienda de artesania.



Слизаме покрай фонтаните надолу край стена, по която се стича вода, към галериите.


Слязохме. С малко търпение Митко снима крачета по стъкления - сега - „таван”.



Вътре (което, всъщност е и долу, защото е под равнището на площада) изглежда така:



във фоайето
има изложени керамични произведения на индианската култура. Митко все така търпеливо ги снима едно по едно. Ето един глинен древен спортист с кожени очила (не помня какъв е спортът, нито си представям функцията на тези очила), но пък видът му е толкова доволен и толкова прилича на един мой колега, учител по керамика, че не мога да не го покажа:


В Tienda de artesania, който също сам по себе си е изложбена зала, срещнахме трима успани българи по раздърпани тениски и къси гащи, които едва гледаха и едва се държаха на краката си, а външният им вид беше на слизащи поне от Черни връх. Като ни чуха, че сме българи, се втурнаха при нас с въпроса:

- Какво в Сантяго си струва да се разгледа, че сме тук за цял ден?

Понеже на мен това ми беше едва третия ден, още не можех да си представя, колко е абсурден въпросът им. Ами ВСИЧКО си струва да се разгледа – всяка улица, къща, кюше и керемидка.

После влязохме и в залите с картини на мексиканските художници Фрида Кало и Диего Ривера – две отделни изложби с една идея: „Frida y Diego, Vidas Compartidas”

Фрида Кало е била една много обременена от болестта си и невъзможността да има деца жена и на тази изложба бяха показани кошмарни неща.

Все пак е била пределно честна, щом без всякакви превземки се е рисувала непрекъснато и без да си крие сключените вежди и мустаците.

Порових се из интернет да видя и други нейни картини, които, извинявам се за нахалния израз, стават, ама малко. Ако ги е рисувала тя, без чужда помощ.

Когато след това влезеш при Диего Ривера, оценяваш (като внезапен удар в гърдите) големия художник.

Снимките са от интернет, защото вътре снимането беше забранено. За съжаление картината, която абсолютно влезе в сърцето ми, седнало мексиканско момиче, очевидно не е впечатлила никой друг (спътниците ми също), защото не мога да я намеря.

Там отношенията между мъжете-творци (пък и комунисти) и жените са доста особени, както ще видя и при Пабло Неруда. Ама щом са се харесвали и са живели заедно – няма лошо.

Интересен е опитът да се приближи изкуството до масите чрез разни интерактивни закачки.

Ако в резултат на разглеждането на изложбата много ти се дорисува, или, да вметна злобно аз, се убедиш, че можеш да рисуваш поне колкото Фрида Кало, късаш от тука амбалажна хартия и започваш:

Честно казано, не знам, дали това не профанизира изкуството. Ама, от друга страна, не го усещам така (пък вече съм решила да се водя повече от усещанията си, отколкото от теории), а и щом това е начинът да заинтересуваш някого... Залите бяха пълни с млади хора и малки, много малки деца. Не че съм ходила много по галерии в София, но, където съм била, не съм виждала такова нещо.

Тук също дойде време да затварят и ние, щем не щем, излязохме. Тръгнахме към един мол и неговия Patio de Comidas (етажа, където разни чилийски, китайски, италиански, американски и пр. фирми предлагат бързо хранене).

Пътьом, разбира се – класическата сграда la Borsa de Comercio, която снимат всички.



И една „топла връзка” над улицата.

Ето го патиото.Ето го етажа с щандовете за храни:



Разбира се, че искахме да снимаме витрините. И тогава дойде една униформена пазачка и не ни арестува, но ни забрани да правим снимки. А един униформен пазач дойде да се увери, че сме разбрали идеята. Аз лично не я разбрах. Цял ден снимах военни и те нямаха нищо против това. А тука някакви си торти се оказаха от национална важност. Чилийска им работа. Между другото, доста снимки направихме, преди да ни хванат.

Като стана дума за военни, да кажа от сега: военните ми дойдоха малко вповече. Техни снимки няма да слагам, но ето една кола, спряла почти на площада, в която прибират хора по различни поводи:




Наричат я carnicero (месарка), което е достатъчна информация.

От друга страна, ако това е цената на чистотата, реда, липсата на графити...

Та мушнахме ние с Мира и Митко по една пица, а Ремо – сандивич, но не от Мак Доналдс, защото той е против всичко американско! И зачакахме Хуан и Ара, които се срещнали някъде по пътя и тръгнали към нас. Пристигнаха в девет часа, когато започнаха да гасят лампите по етажа и някои от щандовете бяха затворили вече. Работеше само Мак Доналдс. Отидоха да си купят нещо от там. Зоркият поглед на Мира забеляза, че става нещо и хукна към Хуан. Отдалече забелязахме само, че двамата държат таблата от двете страни и я дърпат всеки към себе си. После Мира и Ара се върнаха, Ара – много разстроена, направо зла, а до нас достигаха гневни Хуанови викове. Изясни се, че дошла охраната и му казала, че това, дето си го е купил, не може да го яде тук, защото вече затварят. Последвалият скандал (защо ми го продавате, като няма да мога да го изям?!) завърши с това, че Хуан написа жалба срещу Мак Доналдс, отказа да вземе храната за вкъщи, с което обрече Ара на глад в следващия час. Това много изнерви семейната атмосфера, но все пак се прибрахме без да се сбием (шега). Във секи случай, гореше тежък спор дали трябва да си вземеш яденето и да се наядеш на тротоара (Ара), или да пишеш жалби за гражданските си права (Хуан). Краят на тази история е, че на другата сутрин от Мак Доналдс се обадили на Хуан да му се извинят. Можеха да го компенсират с една вечеря за цялото семейство (и прилежащите му гости), ама нейсе. А обяснението е, че имало било в Чили някаква комисия (може би нещо като нашата Агенция за защита на потребителите), която, обаче, за разлика от нашата, всявала страховит респект у всички, които не задоволяват потребителите. Особено ме впечатлиха в тази връзка думите на Хуан за човека, гражданина, достойнството, правата, задълженията и държавата. Едни такива изрази, които дори не мога да повторя, защото ги няма в активния ми речник.

И накрая искам да покажа, как се събира боклука в Сантяго:

Три пъти седмично си изнасяш чувала. Можеш просто да го сложиш до дървото, но пред повечето къщи има такива стойки - да е по-подредено.

Вкъщи гладните се нахраниха и видимо подобряха, а морните вдигнаха пламнали крачета в хладните завивки.