Ние с Чили 7

17.02.2009 Plaza de Armas

Станахме ние (все по същия начин), похапнахме така наречената „чилийска баница”, направена от Хуан,

и хукнахме в неизвестна посока (на мен посоките все са ми неизвестни).
Излязохме ние от метрото и...

И сега ако питате, къде ми се намира, ей тук е:

На Пласа де Армас.

Това жълтото вдясно е историческият музей. Отсреща е катедралата. Вдясно е и централна поща, до която трябва да отидеш, ако искаш да пуснеш писмо, независимо къде в Сантяго живееш. Струва ми се не много удобно.

Светлината е толкова силна, че фотоапаратът ми направо отказа. Затова цветовете са най-различни. Особено на небето. 35 градуса. Безводие.

Палми.

На такива метални пана по земята е разказана историята на града, разрастването му.

Паметникът на Педро де Валдивиа - първия губернатор на Чили. Въпрос за туристи: какво му липсва на този паметник?

Ще ви кажа по-късно, ако не сте се сетили.

Някои много запознати с архитектурата може би ще възкликнат омерзено, че този площад е еклектика. И че всичко е построено от американците.

Аз пък, понеже реших да не се занимавам с теории, а само с усещанията си, усещам това като много хубаво. Намирам божествени на това слънце тези колониални, неокласически и каквито са там други сгради, оглеждащи се в ултрамодерни постройки.

Виждала съм и в София такива огледални неща, но те ми приличат на ... Абе взел някой архитект, та казал: „Вижте сега, че и аз мога да правя такива работи. А? Мога ли? А-а-а... И ще го турим... къде... къде... ами ей тук, например, на „Тодор Александров”.
В смисъл, че не ми се вписват.

А тези ми се вписват. И още веднъж ще имам повод да го кажа.

Който дойде тук, се снима с индианеца.

В случая тази снимка има за цел да съпостави два носа. Не по форма, а по големина.

Като в София пред народния театър и тук се събират шах-запалянковци. Само дето условията са малко по-добри.

Този тук проповядва в захлас нещо за някой бог, а мъжът в черния костюм ходи напред назад и сам нещо си говори и си се навива.




Това е вътрешният двор на историческия музей.

Не е гигантски и там няма хиляди експонати, но, мисля, това му е и хубавото. Кратко и по същество – разбираеми неща, които могат да се гледат не само от тесни специалисти по първото десетилетие на девети век. И да им бъдат интересни. Тоест, да Ни бъдат интересни. И ни бяха.

На входа има ето такава плоча:

В симъсл, че „екселентисимо” сеньор Пиночет и министъра на образованието са завършили реставрацията на музея. Тази плоча не е залята с черна боя, не е надраскана и не е строшена.

Искам да живея в такава колониална сграда да се абстрахираме от факта, че освен много други неща, е била и затвор), да излизам на прохладната тераса и да подвиквам: „Една цитронада с много лед”...

Цитронада, защото портокалите в двора не са още узрели.


Любимият ми брат ми мисли само доброто.

Но отказва да ми носи цитронада.

Тези шипчета под стряхата, предполагам, са за да не заживеят там гълъбите.

В катедралата (la Catedral Metropolitana de Santiago) ,

чийто първи вариант е възникнал с възникването на града, т.е. около хиляда и петстотната година, а сегашният й (пети) вид е отпреди около два века, отново се озадачих от разбирането за бога. Толкова буквално, нагледно и делово.

Когато, например, трябва да се онагледи твърдението, че Исус в сърцето си страда за мъките и греховете на хората, че много ги обича и пр. това се онагледява така:

Директно си го показва, да не би някой да не разбере. Снимката е много лоша, но, първо, беше тъмно, второ, беше далече и трето – апаратът ми е много лош. Всъщност, направих снимката със светкавица, защото не виждах изобщо какво прави Христос. Само подозирах, но не можех да повярвам. Чак вкъщи, като видях сърцето, разбрах, че правилно съм подозирала. За да е по-ясно на богомолците, сърцето е „оковано” с тръни.

А ей този светец предизвика у мен спонтанен първосигнален невъзпитан смях

защото се нареди в една редичка със Супермен, Спайдермен и всички други пластмасови герои, които можеш да намериш в снаксовете.

Ето още една светица:

Винаги с протегнати напред ръце.

Но ако говорим сериозно, колко мъчително трябва да живееш, колко отруден и скотски трябва да е животът ти, колко безнадеждно трябва да е всичко, за да ти е необходимо такива изображения да ти дават надежда и утешение.

След това отидохме на Mercado Central.

Тук се продава риба и, понеже е закрит пазар, мирише неудържимо зле. Има и много заведения, където се сервират рибни ястия.
Общо взето, голяма грешка беше на 35 градуса и след часове ходене по жегата да си поръчаме толкова много неща (chupe de mariscos, paila marina, pastel de jaiba, corvine con alcaparas), като веднага си признавам, че не знам кое какво е.


Това е за разядка - масло с подправки и нещо доматено. Сервира се във всички заведения. Другото са морски дарове, пастет от рачешко месо, рибен пастет...

Само това знам, че е humitas

Прави се от царевица и също е много вкусно.

Грешка беше от гледна точка на парите, защото оставихме сума песос (над 120 лв.), а само опитахме храната. Изключително е вкусна, но не може да се яде при такава температура и при такава миризма. Дори аз, която съм рибоядка с неограничена вместимост, не мога. Отказаха да ни я датат за вкъщи под предлог, че е много горещо, ще се развали, ще се натровим и после... Та изпихме за утешение седем Севън-ъпа. Сервитьорът не смогваше да носи шишетата.

На съседни маси седяха много мъже в еднакви червени тениски. Седяха си и толкоз. И внезапно като изригнаха едни страшни крясъци... За малко да се скрия под масата. Като ураган. Скочиха и като закрещяха – нещо скандираха с изкривени от напрежение лица. Ама толкова изкривени, че не се разбира само напрежение ли е, или и ярост. Казвам си „Хайде-е, хунтата се върна!” Ама не, това били футболни запалянковци. Щяло да има на другия ден мач с Аржентина. Това били аржентинските фенове. И другите, „наште”, като се надигнаха... Викам си, сега ще се сбият. Обаче – не. Смеят се и скандират заедно. Смеят се, ама голям рев тътнеше. В затвореното помещение грохотът беше убийствен.

Това е единствената, много размазана снимка, само така – за идеята. Страх ме беше да снимам. Това фотожурналистите са големи герои.

На един щанд с риба имаше дървена фигура на ухилен доволен индианец – около метър висока. Ей такъв, но този е мъничък:

Доближи се една чужденка и продавачът с жестови й посочи да натисне ходилата на индианеца. Тя се наведе леко и ги натисна, като при навеждането главата й се приближи до корема му. А продавачът хвана фигурата за раменете и я повдигна. И тогава измежду краката му се показа онова нещо, което се подразбира, че би трябвало да е там, но никой не очаква да го види наистина, нито пък да е толкова внушително. И тогава ти става ясно, защо този индианец е с толкова доволна и хитра физиономия. Жената отскочи уплашено, изчерви се, взе да се оглежда притеснено – дали някой е забелязал какво е станало. Ами всички забелязахме – то затова се и прави. Мира каза, че тези „хитри индианци” били хит и всеки турист си купувал килограми от тях. Аз, понеже съм много консервативна, отсякох, че ние не сме от тия туристи.

След като дегустирахме рибната храна тръгнахме да се разхождаме по една централна улица – нещо като тяхната „Витошка”, но само пешеходна и много по-чиста.

Срещнахме още в началото й една българка (нали ви казах, че това Чили за нищо го нямаме). Много добре поддържана възрастна жена, музикантка, пианистка, ако не се лъжа, която продължава да си вади хляба с музика, а през останалото време продава мармалади, които вари сама.

По повод на чистотата. Имат хората един навик, останал сигурно от индианско време – да си лягат на земята когато им се долежи.

Сега, може да кажете, че това е клошар. Макар че видях клошари – много страшна гледка са. Нашите тука са направо дендита.

Този пък може да е ... скитник. Скитал, скитал, видял сянка и легнал да почине.

Ама тези не са. Тези са седнали и гледат куклен театър. Вляво онова черното е параванът.

А това е площадка на стълбите в метрото. Къде другаде може да седнеш на спокойствие да си прочетеш бумагите.

Може и в самото метро. Вижда се и един крак на друг човек, също седнал на земята.

Ей така влиза в метрото млада и представителна жена, обяга гръб на стената и се свлича да поседи докато пристигне. При това има и свободни места. Между другото, страшно е впечатляващ изпепеляващият поглед, с който момчето в дясно гледа приятелката си.

Срещнахме и цигани – високи, светлокоси и синеоки, защото произхождали някъде от хърватско.
Прехранват се с гледане на ръка и търговия със стари коли.
Така живеят – извън града, а по палатките има табели: „Изкупувам коли”.


Тръгнахме към един пазар наблизо, където се продават сувенири (artesanias) за жълти стотинки. По пътя си забелязах един хълм за посещение.

Между другото, на паметника на Педро де Валдивиа му липсват юздите.

До тъмно ходихме по сергиите с "артесании" и разглеждахме хитри индианци от всякакъв калибър, всевъзможни пингивини, моаи, тюлени, часовници във форма на Латинска Америка, тъкани торби, медни изделия, музикални инструменти... Какво ли не. Хитрите индианци бяха в неизчислими количества и размери. Странно е, как такова пошличко нещо може да предизвика толкова много смях и ситуативен хумор. Дни наред си упражнявахме остроумието върху тях. Това е един от онези случаи, когато ако разкажеш на какво точно си се смял, не можеш да предизвикаш дори разбираща усмивка у слушателите. То и аз не помня, какво толкова му беше смешното, ама наистина много се смяхме с цялото семейство Гутиерес.

Съвсем по тъмно без предупреждение бяхме отведени на една от най-очарователните улици на Сантяго - Jose Arrieta.

Да отдадем дължимото на фотоапарата в тази тъмнина.

В другия си край уличката завършва с тунелче, цялото в мозайки.

Ние едната я побългарихме за малко.

Като тръгнахме към метрото, срещнахме дъщерята на Иван Цибулка. Ако съм пропуснала да кажа – Сантяго е шестмилионен град. А няколко дни по-късно срещнахме и самия Иван Цибулка. В същия град.

В метрото вече се чудех, дали не е по-добре да си тръгна на очетата. Толкова ме боляха краката, че нямах сили дори да дишам. Точно тогава Митко го обхвана онази наша обща пенсионерска страст да обсъждаме хората. И понеже е почти сигурно, че никой наоколо не ни разбира, си го правеше гласно.

- Ей там, - казва - седи един човек с много изпъкнали очи.
- Хубаво, - просъсквам и дори не се оглеждам, защото изцяло съм се концентрирала върху това да не стена и да не се разрева.
- Ама много са му изпъкнали очите.
- Остави ме на мира бе, пенсионер с пенсионер.
- Не, не, виж ги. Много са страшни.
- Еми добре, може да има базедова болест.
- Погледни го, бе, не е базедова болест. Погледни го само как вторачено гледа.
И не ме остави, докато не си врътнах главата. От моето място се виждаше профилът на човека с едно оцъклено, неподвижно синьо око.
- Не се занимавай с човека, бе!
- Ама защо гледа така?
- Ами сигурно му е изкуствено окото.
Митко се надвеси над мен със съчувствие и търпеливо желание да ми помогне:
- И двете, - поясни разбиращо.

Ей така се прибрахме и подхванахме да импровизираме около хитрите индианци.

За награда на дочелите до край - една снимка на табелата над заведение: