Ние с Чили 8

18.02.2009 Cerro San Cristobal

Да започнем с това, че сутринта скочих върху Митко с намерението да го събудя. Като резултат летвите се огънаха и леглото пропадна. Това, което се вижда, е един не дотам дошъл в съзнание, примирен със съдбата си брат.

А това, което не се вижда на тази снимка, е колко му е червен вратът. От първия миг на пристигането ни Мира ходеше по нас с едно шише Нивеа и повтаряше, че трябва незабавно да се намажем, защото слънцето... кожата...ракови заболявания... И ние чинно се мажехме, ама на кого да му хрумне, че освен лицата, ръцете до раменете, краката до където се виждат, трябва да си намажем и вратовете.

Слязохме на станцията Universidad Catolica. Това е католическият университет. Тъй като беше краят на ваканцията, целият град беше залят от реклами на учебни заведения - много университети, много нещо.

Преди това да обърна внимание на художествено усвоения подлез на метростанцията:

Вървяхме по някакви улички и подозирам, че само Мира знаеше къде отиваме, но го беше разбрала току що. Въобще, все повече започнах да подозирам, че тя има някакви паралелни планове, които възникват спонтанно и изчезват спорадично без нейната намеса. Това, разбира се, също си има своето очарование, но една част от удоволствието е предвкусването му, а как можеш да предвкусваш нещо, за което не подозираш? По-прагматичната причина да искам да знам какво ми предстои беше, естествено, свързана с желанието ми да имам известна предвидимост в харченето на парите - за да не остана в един момент на врата й без пукнато песо. Да речем, че това е невроза, ама все си е по-добре да знаеш какво ти предстои в обозримо бъдеще.

И така, без предупреждение се оказахме в една сладкарница (Emporio la Rosa), където продавали най-вкусния сладолед.

Понеже нямах сили да питам, дали може да се снима вътре, направо много тайно направих снимки на сладоледите, емпанадите и солените тарталети (quiche).

Според Мира отдалеч ми личало колко много тайно се занимавам с престъпна дейност. Както и да е, сладоледите бяха наистина неописуемо вкусни, особено този с лютив шоколад и жълтият с джинджифила.

От там беше една крачка до Parque forestall, в който имаше най-разнообразни дървета, всичките снабдени с обяснителни табелки.

Ето, например, под този кестен пише, че това е

кестен от Индия, който расте на Балканите и в Гърция.

Ако някой е обърнал внимание, че табелката е надраскана, то правилно е забелязал - в този край на града графити има, някой път са твърде много:

Това прилича на люляк

Но не е:


Еднозначно немска работа:

Не на всички им върви като на този тюлен да се снимат с палмата. Проблемът е, че ако искаш и ти да се виждаш целия, и палмата да се вижда цялата, от нищо не се вижда нищо.

Ако пък си съгласен на компромиси - заприличваш на качулата птица.

Цялата красота не пречи на местните черноработници да си се изкъпят във фонтана:

По пътя снимах и копчето за включване на зелената светлина на светофара - на него пише "Изчакай зелената светлина".


Една прекрасна улица: Calle Lastaria

Виждаш една чудесна сграда.

А после виждаш нещо още по-чудесно: няма дясна стена.

Всъщност има, но не е точно дясна, а полу-задна.

Някога тази стена е била част от предната фасада, но поискали да отворят вътрешното дворче и вместо просто да сринат стената, внимателно я преместили на 135 градуса. Така хем запазили нейната красота, хем открили това чудничко площадче, при това с фонтанче, а, както вече казах, водата там е много кът.

Още малко сгради от същата улица:

Ето тази отпред е много красива, а отстрани – не дотолкова, но пак е романтична.

Все същата улица:

После влязохме в една църква.

В една ниша едва ли не зад вратата е този приветлив чичко, който е по някакъв начин много свързан точно с тази църква:

Ескрива де Балагуер е създател на Опус дей и с това мисля че е ясно защо е толкова приветлив.

Отново да кажа за деловия подход на миряните към вярата: влиза на бегом, прикляка за 20-30 секунди, казва си с Господ две приказки и изскача отново да си гони задачите.

Това е Patio Bellavota - двор с магазини, ресторант и куп красиви неща. Поклит е с платна – за да не те изпепели немощното късно есенно слънцето.

Просто големи камъни и ръждиво желязо.

Ей тази църква е православна арабска църква.

Като видях това, такова неземно щастие ме обзе - все едно видях най-скъпото нещо на сърцето си. Нищо друго не съм снимала толкова пъти, колкото тази Лада - докато й светна зеленото и се изгуби в далечината. Макар че тя е поне с 20 години по-млада от нашата, пак ми е скъпа.

Най-после се докопахме до empanadas:

Най-после се докопахме до empanadas Но не можахме да си поръчаме всичките 32 вида, а само acelga, pollo, choclo, mariscos.

Седяхме на масичка на улицата, благодарение на което видяхме кой се грижи за спокойния ни обяд:

С прискърбие трябва да кажа, че река Мапочо е най-грозната река, която съм виждала. Не че съм виждала много реки, де.

Досега само един човек от раз позна на каква компания е тази сграда.

Това е факултетът по право, в който учи Ара: Facultad de Derecho de la Universidad de Chile

После продължихме по улица calle Pio Nono, което забравих какво значи, но студентите я наричат Пио Ньоньо, което също забравих какво значи, но беше нещо точно такова, като каквото звучи.
В един момент се оказахме до ето тази сграда:

Ето и малко по-отблизо:

Оказа се, че сме били отивали в къщата на Пабло Неруда – La Chascona . Часът вече беше към три, а ни предстояха още толкова много задачи, че, когато стана ясно, че трябва да изчакаме 45 минути, за да влезем с поредната група да я разгледаме, аз с много голяма готовност се отказах от тази забележителност. Честно си признавам, нямах и грам представа кой е Пабло Неруда. А като е така – какво да му гледам къщата. Сега, за да не разваля впечатлението, ще избързам напред да кажа, че историята с моето ограмотяване има щастлив край. Та се повъртяхме само малко във фоайето, повъртяхме се и отвън,

където Мира преведе набързо стиховете, написани на няколко колони

и хукнахме да катерим Cerro San Cristobal. И да бяхме влезли в къщата, снимането щеше да е забранено, така че свих две снимки от интернет, за да се знае какво съм пропуснала.

Този кактус го снимах за да стане ясно как навсякъде расте онази вкусна туна (трите топчета вляво).

Пак се почна едно катерене.

Много щраках, докато успея да хвана дъгата от пръскачката:

След сума пъхтене и пръхтене,

което тук не се вижда, защото аз правя снимката, стигнахме до зоологическата градина, която, за мое голямо съжаление, не представляваше интерес за Мира. Вярно, че щяхме да утрепем там остатъка от деня, ама, може би, щях да видя жива капибара. Вместо това и след толкова физически усилия, се информирахме, че до върха ще стигнем за има-няма още час,и то ако не намаляваме темпото. Тъй че се спуснахме по обратния път и отидохме до това нещо, което не е замък, а сградата на funicular - асансьора, който щеше да ни спести потенето.

Така изглежда станцията отвътре:

Така тръгва вагончето:

А така тръгваме ние с другото вагонче:

Това е мястото, на което двете вагончета се разминават, иначе линията е единична. Супер стиковка.

Това е Сантяго от хълма:

Това синьото, което много бегло прилича на Рилския манастир, е училище.

La Virgen –статуята на Богородица

На снимката се вижда и един камък, на който е ... втъкната... забучена... лепната... главата на Христос. Един камък с главата на Пабло Неруда пък видях след два дни в Исла Негра. Странни разбирания.

Това е помещението под Богородица.

То се вижда през решетка, а по земята са нахвърляни пакетчета свещи.

Този парапет съм го сложила тука по чисто лични съображения. В Къщата на морето във Виена има аквариум с мравки, но те само спят в този аквариум, а иначе шетат по едни плексигласови тръби, които играят ролята на парапети пред останалите аквариуми. Е тези мравки са едни свободни мравки и наистина бяха много и само по парапета, което за съжаление моят фотоапарат не можа да документира.

Отстрани има специално място за палене на свещи и веднаха се вижда, че свещите там догарят, а не биват тутакси изгасени от чевръсти служителки на храма.

Мира почете отново табелки:

Църквата е малко по-надолу:

Стенописите ми се виждат нехарактерни.

На връщане отидохме в Японската градина. Не че не съм виждала лилии, но не съм виждала апаратът ми да прави такива снимки:

Още от там:

Първа среща с бамбука:

Чешмичка:

Това е вид (не най-любимият ми) араукария:

Това е клонче от нея:

Пак чешмичка (това идва да покаже, че бяхме свършили водата в шишетата и дебнехме с широко отворени очи и уши). А и въпреки че снимките са наблизо, чешмичките бяха много надалече във времето и пространството.

Ей толкова е висока обаче, та пиенето си беше мъчително и бавно, не като за смъртно жадни хора:

Моя милиция меня опять бережет:

Спуснахме се на слизане с лифта (teleferico)

Така започва най-най любимата ми улица: Calle Pedro de Valdivia Norte

Много исках да снимам тези кокери отблизо, но щяха да ме разкъсат. Не съм виждала кокери с души на добермани.

Около тази чешма има измамна влага. Всъщност, колкото и да натискахме педала, не изцедихме и капка.

Къща с къщички.

Пак тази широка, прекрасна, тиха улица.

А после отидохме пак на Парке Арауке да си купим билети за една предстояща екскурзия. И този път успях да снимам първия си моай отблизо:

Купихме билетите и като че Мира беше останала с впечатлението че дори предсрочно си е изпълнила задълженията и ще се приберем по светло вкъщи. Да, ама не! Аз, лично аз!, предложих да се върнем на пазара с артесаниите, за да закупим потребните ни за връщането сувенири. Мира има удивително хладнокръвие - не трепна нито мускулче по умореното и лице. Не че приветства предложението ми, но абсолютно енергично хукна в нужната посока, а аз се повлякох подире й, увиснала на ръката на Митко.

На пазара...

Добре, на пазара от първата сергия купихме петнайсет хитри индианеца.

Да не забравя да кажа, че онази сграда горе е на техния Мтел (Ентел).

Та купихме 15 хитри индианеца, само защото ни досрамя да си поискаме 20. И без друго продавачките се чудеха и се смееха едновременно. Почна се едно изследване и подбиране на каменни пингвини, пала де агуа (това е кухо стъбло от кактус, на което тръните са набити навътре, напълнено е със семки и е запушено - издава звук на течаща вода, много е диуретично, а всъщност е музикален инструмент), разни други свирки и кратунки, медни гривнички, обици... Когато вече се беше съвсем стъмнило, Митко хареса едни ключодържатели с каменни моаи. Мислех си, грабваме десет и най-после си хукваме към къщи. И точно тогава продавачката да вземе да му предложи да ги гравира. И са почна едно: "Боян", "Дани"... От един момент нататък за жената кирилицата спря да е проблем. Само четири букви не й се наложи да овладява, а можеше, ако някой от приятелите на Митко се казваше ЖЮШЪ. После се оказа, че брат ми си ги е гравирал всичките, та ако аз искам, да се върна и да си купя други ключодържатели. Еми наблизо бяхме, върнах се, купих си.

Мисля накрая да покажа един начин за печелене на пари по кръстовищата:

Това момче държи две пръчки, с тях подхвърля и върти във въздуха трета пръчка, прави разни номера. След това успява да благодари лъчезарно на шофьорите, да се поклони, да мине да събере стотинките, ако някой пожелае да му даде, да се дръпне и точно тогава да светне зеленото за зрителите му. Ей това последното ми се струва най-голямата майстория.

Работи и на тъмно:

А този не раздава правосъдие, ами се е дегизирал като касапин и мята ножове: