петък, 17 април 2009 г.

Ние с Чили 5

15.02.2009 SUWELL

Още докато си чатихме от двата края на света, Мира ни беше поискала паспортните данни, защото сме щели да ходим някъде, където освен че било високо, било и строго с пропускането. Докато на четиринайсти вечерта с помътнено съзнание се опитвах да разбера къде ще ходим на следващия ден, получавах крайно неясни за мен сигнали, които звучаха ту като „су-уель”, ту като “Ruta del cobre”, друг път чувах “el Teniente “ , „град”, „стълби”, ако продължавах да упосрствам, ми се заявяваше: “el Teniente de Codelco. Нещо ми подсказваше, че всичко това, макар да звучи различно, е едно и също място, свързано с някаква мина, но не бях сигурна. В крайна сметка се примирих, че (и много добре го знаех, когато идвах), съм в ръцете на Мира, потънах в едно от най-удобните легла, на които съм спала и изпаднах в забрава. Какво означава да си в ръцете на Мира човек може да разбере само ако единствената мечта в живота му е да спи, да спи, да му е удобно, топло, уютно, тихо, да спи, да спи... А вместо това по тъмни зори чуе бодър глас пред вратата си: „Аничка-баничка! Ставайте! Тръгваме!”. Аз съм мързелива. Аз съм ленива. Аз не виждам друг смисъл в живота освен тишината, спокойствието и съня. Искам да съм все легнала! Не искам да ставам! Не искам да мърдам! Обаче пита ли ме някой? Потътрих се към банята, но това тътрене продължи само до вратата на стаята. После започна пъргаво препускане под резки команди. Митко, като го гледах, също страдаше много от вертикалното си и динамично положение.

Закусихме бързо. Намазахме се чевръсто със слънцезащитен крем, защото, както още предния ден ни бе втълпено, тук сме много близо до озоновата дупка и слънцето е свръх раковоопасно. Взехме си организирано дрехи с дълги крачоли и ръкави – по същата причина. Сложихме мобилизирано маратонки, защото някъде пишело, че и това трябва да направим. И хукнахме.

Сега, тука трябва да направя няколко ретардации, защото не знам къде другаде да ги сложа.

Първо – за лятото. Цялото това въртене около слънцето има смисъл само от гледна точка на справедливостта – всички трябва да имат лято. Не ги разбирам ескимосите защо още не са се самоубили в техните студове. Или поне да бяха емигрирали. Само, по възможност, не в София. Улиците на Сантяго са еманация на лятото! Те сияят от слънце, зеленина, цветове, спокойствие. Те миришат на лято, на ваканция. Виждаш ги и веднага се изпълваш с убеждението, че целият живот е пред теб, и че той ще бъде великолепен! А сутрин рано – още повече. Още предния ден, докато ходихме към пазара, вървях ослепена от слънцето и страдах, че някакви си сто кила ми пречат да литна, че дробовете ми не са достатъчно големи, за да погълнат всичкия този летен въздух. Майната й на озоновата дупка!

Второто нещо е свързано с транспорта. НЯМА ТАКЪВ АВТОБУСЕН ТРАНСПОРТ! ПО СВЕТА! Сигурна съм. Сега, тука има нещо в смисъл, че на Пиночет му било много изгодно жена му (примерно) да се занимава с автобусен транспорт, и затова закрил железопътния. Ми браво на жена му – добре се е справила. В Сантяго автобусите идват един след друг (нещо били мрънкали тамошните столичани, че след някакви реорганизации се налагало вече много да чакат; в този смисъл им предлагам да станат тукашни столичани – за да се поправят във възгледите си). В Чили междуградските автобуси са луксозни като самолети (не на Суисеър).



Имат всякакви монитори, слушалки и копчета над седалките, а самите седалки са кожени, с всевъзможни удобства за ръцете и краката. Имат тоалетни. Имат стюарди. И стюардите, и шофьорите са с униформи и с достойнство на пилоти. В автобусите е чисто, тихо и приятно. Това, разбира се, е свързано със самите чилийци, но за да напиша за тях, трябва да помисля още. Защото всяко хубаво нещо трябва да си има някакво логично обяснение. Или не трябва? Ей затова се налага да мисля още.

И така, автобус, който се носеше безшумно по широките, прекрасни булеварди, ни закара до Parque Arauco (á да ви видя сега какво ви е, като не знаете до къде ме е закарал; при това вие само четете, а мен ме закара до там, не знам къде). На това място (мол? булевард? район? площад? квартал?) се намира офисът (ако един павилион може да се нарече офис) на туристическата фирма, с която щяхме да ходим в онази мина. Аз все още се чудех, какво точно ще дирим в една мина, защо Мира е в такава еуфория (много отдавна мечтаела да види Коделько, Ел Тениенте, Сууель...). Че на всичкото отгоре още сума народ и той иска да види мината. Една кака ни провери по списък (представете си, нямаше никакви недоразумения с имената и броя на пътуващите), качиха ни в автобуса и тръгнахме към Ранкагуа. Ранкагуа е голям град, на около 80 километра югоизточно от Сантяго (от там пък до Сууел са още 50-60 км.) в шести район (Чили е разделено на райони (региони) и ги упоменават при всеки удобен случай), който се казва Libertador Bernardo O'Higgins. Бернардо О`Хигинс, Освободителят на Чили, е основна историческа личност, но ние няма да се забиваме в историята. Поне не сега. Вместо това искам да покажа чилийските пътища:



Зеленината по пътя - кактуси



По едно време осъзнах, че нещо прописква в автобуса. Това бяха различни писукания. Едното идваше от табло в началото на салона, над пътеката, където с червени светлинки се изписваше скоростта на движение. Щом светнеше 99, нещо се разпищяваше от ужас, да не стигнем 100. И шофьорът намаляваше скоростта. Другото нещо пищеше някъде съвсем отпред, когато автобусът преминеше край някакви, да речем, чипове по пътя. И в края на месеца шофьорът получава бележка, че е минал от там и от там и да бъде така добър да си плати за ползването на тези пътища. Това е първата в света 100% електронна система за заплащане на тол- таксата през някакъв centro comercial в Сантяго .

Има си и съвсем брутални „peaje al pago”. Там колите се строяват по магистралата като пътници пред турникетите в метрото, плащат си в брой и продължават нататъка. Кога се плаща по единия начин и кога по другия, не можах да разбера.



Докато ме-пе-сетата от всякакъв вид чакат реда си, около тях сноват лелки и чичковци с кошници, пълни с курабии, които на вкус много приличат на поостарели бишкоти.
Търговците се качват и по автобусите, пътуват с тях колкото е нужно, за да обходят всички желаещи в салона, да ги обслужат и да си слязат. Оставят на шофьора пакетче курабии.

Минахме през Ранкагуа, откъдето се качиха още туристи.


Това е един от многото образи на медта, които могат да се видят в Чили.

После продължихме, вече изкачвайки се в Андите (в АНДИТЕ!) и спряхме на нещо като КПП (Maitenes), отбихме и слязохме при някаква едноетажна постройка с вид на планински посетителски дом. Една част от туристите, тези, които не искали да видят мината, а само Сууел (откъдето разбрах, че това са две различни неща), си продължиха пътя, а нас ни вкараха в едни сияещи от чистота помещения, в едно от които на пейки като във физкултурен салон спретнато бяха подредени нашите защитни дрехи и каски.

Раздадоха ни и обувки тип кубинки (ботушите не ми станаха - стискаха ми на прасците) и след като до един заприличахме на началник-смяна



(това как ли ще е, всъщност, в множествено число: началници-смяна? началник-смени? началници-смени?) ни вкараха в едно уютно салонче да ни разкажат за медодобива и мината.

Сега, знам, че това по някаква причина е скучно. Въпреки това ще разкажа за мината, но първо искам да попитам, какво си мислите,че трябва да прави човек, когато отиде някъде извън града си? Особено на друг континент? Не да ходи по мини? Да иде на бар? На дискотека? На друго такова място, където и без друго е свикнал да си прекарва веремето? Отивам в мината. Никога не съм влизала под земята. Всъщност, никога не съм влизала и в бар и дискотека. Ама не ме влекат. Така че ще разкажа за Сууел – градът на стълбите.


А преди това – за Еl Teniente – най-голямата в света мина за добив на мед.

В Чили се намират 40 % от световните залежи на мед. А медта, след среброто, е най-добрият проводник на електричество и топлина, мек, гъвкав, труден за разрушаване метал, който прави сплави с какво ли не и може да се рациклира без да губи качествата си. Казват, че бил най-интелигентният. При всички случаи – много красив. Красотата му наистина е интелигентна, защото е лишена от асоциациите с алчни гнусни хора, витаещи около златото с олигавени усти и треперещи пръсти. Красотата му е горда, особено ако се знае, откъде се добива.

На Cerro Negro, което не бих могла да преведа като „черния хълм”, защото в Андите всеки хълм си е планина, мед се е добивала още в предколумбовата епоха. И испанците са копали там. Някакъв лейтенант по колониално време получил земята (ама защо – не разбрах). И когато селяните отивали там да работят, казвали „Отиваме при лейтенанта”. И така мината и до днес се казва „Лейтенанта” - El Teniente. Започват да я разработват, естествено!, американците в началото на миналия век – американският минен инженер William Braden основава през 1904 Braden Copper Company. Сега в мината има над 2 400 километра галерии. Всяка година се прокопават още 64 километра, годишното производство на мед е 375 000 тона, а на молибден - 2000 тона. Миньорите вече са влезли на километър навътре в Андите. В тази мина някак си не се спускаш, а се качваш.

Ето така е изглеждала 1909 година:


Вижда се, къде са започнали да работят. После са копали нагоре. Това е макет на града в "окончателния" му вид, преди да започне да се руши:


Мината сега има 14 етажа, всеки висок по 15 метра, и, казват, че могат да се прокопае още - до 25 етажа. Три смени по 4 000 човека работят ежедневно.

И аз, значи, бях там. По пътя беше видимо, как зеленината изчезва все повече и повече, докато накрая останаха само скали, чакъл и пясък. Гидът каза, че някога и тук ибало гори, но аз не мога да си го представя. Видът на планината отрича съществуването дори на една биологична молекула.


Тези колчета, които се виждат на преден план край това пресъхнало молибденово езеро са тръбички, които целят да защитят посадените връвчета. Какво ли ще порастне на молибден? Обаче хората се опитват.

Влязохме навъртре в галериите с микробус, после слязохме, „поразходихме се”, като ползвахме маските само за снимката, както се и вижда, а тапите за уши - изобщо не разпечатахме (както не се вижда)


Ей тука гидът ни разказва разни неща - вижда се, колко е запален.


Видяхме една мелачка, която с грохот мелеше изкопаната маса. Сума снимки направих, за да хвана една изкричка от онези, които хвърчат, когато камък се удари в метал, но накрая реших да заложа на клипчето.



Влязохме и в заличка, в която „миньорът” седи зад пулт с екрани и наблюдава процесите. Общо взето, кирки вече няма – само машини, роботи, компютри и джойстици. „Миньорите” в голямата си част седят в кресла зад компютри. Е, има и „черноработници”, но и те не копаят.


Тази котка е мръсна, но дебела – хранят я и трите смени.



Проблемът й е, че не бива да излиза навън – ще ослепее от дневната светлина. Гидът разказа, че освен котки, навремето миньорите вкарали в галериите и лисица. Ама не й понесло. Защо трябва да правиш това – не разбрах. Не е заради плъховете, обаче. Плъховете им трябвали, защото реагирали първи на опасности – отровни газове и прочее. Така че тази тема ми остана малко неясна. Котката е документиран факт, във всеки случай.

Искам да разкажа за гида. Ще започна от това, че, според мен, чилийските мъже, макар и дребни, са много красиви, в това число и защото в тях има много живот. Не е тук мястото да споменавам, че повече от половината деца в Чили са извънбрачни, ама не знам, дали ще намеря друг повод. Както и да е – харесват ми мъжете им. А сега за гида. Дори само от тази снимка личи страстта, с която разказва. Като се замисли човек – каква толкова емоция има в това, да разказваш за добива на мед. Обаче човекът е роден тук, в този град, израстнал е тук, работил е в мината. По едно време помолих Мира да не ми превежда, защото ми стигаше само да го гледам и да го слушам. Клипчето, което заснехме, не е най-ярката илюстрация на думите ми, ама все пак показва, колко е ентусиазиран. И непрекъснато повтаряше три етапа на извличането на мед, за да ни ги набие в канчетата. И дори ни изпитваше. Аз, обаче, запомних само флотацията. Защото си я знам от преди това.



Както си копали, отворили някаква каверна, и когато оттам изтекла водата, останала пещера с гигантски селенитни кристали. Много била заредена с положителна енергия.


Гидът сподели, че това е много забранено, прескочи оградата, набра ни парчета кристали, заредени с тази положителна енергия, и сега те ми я излъчват в хола.
Когато излязохме навън, Митко каза, че напълно разбира положението на котките.

Съблякахме защитното облекло в микробуса. Хапнахме в столовата на миньорите.

И отидохме да разгледаме града, порастнал край мината, на 2500 – 2700 метра над морското равнище. Състои се предимно от стръмни и тесни стълби, затова се и нарича “Ciudad de las Escaleras” ” – град на стълбите. Голямо катерене пада.



Мисля си, че ако си роден, израстнал и работил тук, ако десетилетия си се движил само катерейки стълби, би трябвало да еволюираш някак в тази посока. Няма изследвания по въпроса. При всички случаи е имало хора, за които височината е била проблем. Аз също доста от времето прекарах с лек световъртеж – все пак, това е нещо като град малко под Черни връх. Слънцето също е проблем. От една страна е хладно, от друга – слънцето пече абсолютно безмилостно, по начин, който не може да се опише, но няма нищо общо с нашите дори най-големи жеги. Онова там не е жега. Не ти е задушно, не ти пари, не се потиш, не лепнеш. Просто пече и те убива. Много е близо тази озонова дупка май.

Само не разбрах (абе, не е "само", куп неща не съм разбрала), защо, колкото ти е по-висок статусът в този град, толкова по-нависоко живееш. Е, вярно, имало е хора, чиято професия е била да качват от гарата по стълбите нагоре каквото има за качване (а за качване е имало много, само продуктите за този петнайсетхиляден град колко са били!) – cargadores или porters са се наричали. Ама пак – накъдето и да мръднеш, или се набираш, или се спускаш. Велико Търново е просто една равнина в сравнение с тези склонове.

Градът е кръстен Sewell през 1915, в памет на Barton Sewell, първия президент на Braden Copper. Казват, че в този град било рай – токът, водата, училищата, яденето, здравното обезпечаване били безплатни. Всичко се плащало от американската корпорация. Като се види за какви условия на живот става дума, става ясно, че все нещо е трябвало да се прави, за да се привличат и задържат хората тук – и миньорите, и американските инженери. Правели, например, томболи, чиито печалби се теглели след половин година, та американците, като дойдат, взесто веднага да се врътнат и да си тръгнат, да останат поне няколко месеца. Градът изглежда малък, но е имал шест училища, болница (най-модерната за времето си), кино (първо тук американците внасяли новите си филми), поща, магазини, пансион (страноприемница) за гости и новопристигнали работници. Административни сгради, естествено. И понеже да се катериш по цял ден нагоре-надолу през времето, когато не въртиш кирката за да къртиш скалите не им е било достатъчно, имали си и зала за атлетичесдки упражнения, фитнес един вид. Боулинг – също.


Не съседния склон била „американската” част на града. Вероятно е била по-луксозна, но това не може да се разбере, защото вече не съществува. Колкото до същинската – сградите са изцяло дървени (въобще не мога да си представя, откъде тук са намерили дърво), ярко боядисани, с медни покриви. Повечето приличат на казарми – това са спални помещения, наричани „топлите легла”. Едната смяна се връща от работа и ляга в затоплените легла на тези, които сега отиват да копаят. Имало е и сгради със стаи за семейните работници. Пез 1967 година, когато чилийското правителство купува 51 % от акциите, градът започва да замира – населението му започва да се мести в Ранкагуа. Сградите запустяват. През 1971 на социалистическото правителство на Салвадор Алиенде му идва наум да проведе повсеместна национализация (това струва живота не само на президента, но и на хиляди други хора). Държавата основава Чилийската държавна компания Codelco, която е най-голямият медодобивен концерн в света. (около половината от медните залежи на Чили принадлежат на Codelco. Към 2004 г. фирмата е добила 1,9 милиона тона мед, което е 13% от световното производство на мед).
Чужденците напускат, американският град също започва да се руши. Днес от него не е останало нищо. Все пак правителството деветдесетте години се е усетило, и го е направило културен паметник. А и Юнеско 2006 също го обявява за паметник на световното наследство. Сега някои от сградите са реновирани, други още не са.


Едно от училищата (в което е учил и нашият гид), е превърнато в музей на медта (Museo del Cobre). В боулинга също може да се влезе. Младежите заработвали, като ходели в боулинга да подреждат кеглите на играещите. За други начини за печелене на пари от ученици и студенти ще спомена по-нататък). Църквата дори действа, макар че навремето и изхвърлили пейките, та се наложило после да ги правят от леглата на работниците.



Кръстът е направен от руда:


Църквата е специална тема за разговор. Не конкретната постройка, а въобще този вариант на католическа вяра. Това си е нещо като учреждение – влизаш, оставяш на какво да е листче надраскана с какво да е молба да ти се реши някакъв проблем и, ако той се реши благоприятно, пак влизаш и оставяш листче с благодарност към съответния светец, на когото си се помолил по въпроса. Ей това са все такива молби и благодарности:


Мира ми ги чете:

Не мога да се сдържа да не покажа отново гида:



Преди да си тръгнем искам да видя отново това място:



Тази планина е твърде голяма, за да се съизмерва с чувствата на човека. В нея може само да се работи и да се оцелява.


Гледах я, гледах я и нито за миг нямах чувството, че съм там.


Повечето снимки на града, които намерих в интернет, са правени, не знам защо, през зимата. Не разбирам защо ходят по тези стръмни и опасни места в снеговете. Както и въобще не мога да си представя, че тук би могло да има сняг. Обаче – факт – има. Сега искам да покажа най-известната снимка на Сууел.


Защо я показвам? Защото има нещо много впечатляващо в нея и подобните й (виждала съм и други от този вид). Някой през нощта! в снега! се е катерил! по озъбените, съдиращи кожата и смелостта убийствени склонове! за да направи тази снимка.

Микробусът ни чакаша и вътре нямаше и следа от разхвърляните ни защитни облекла – като новичък беше. Преди да се качим, гидът раздаде едни пликове (на нас – не, ние се водехме под името на Мира). А в пликовете – сметката. Чак сега! Не предварително. И когато слязохме в Maitenes, за да се съберем с останалите туристи в големия автобус (трябва ли да споменавам, че цялото това пътуване и прекачване ставаше като по часовник?), влязохме в офиса да платим. Без никой да ни преследва тревожно - да не би да избягаме.
Прибрахме се по обратния път. Ето го:


Понапазарувахме.

От вечерята искам да отбележа динята с harina tostada. Такя се яде там – диня с галета. Не със сирене, защото нямат ТАКОВА сирене.

Ей тука могат да се видят някакви панорами, макар да не си обяснявам, защо този, който е можел да ги направи, е снимал точно това.
http://www.vrpanoramas.cl/sewell_UNESCO.php

Това са други линкове:
http://bg.tixik.com/sewell-mining-town-2353308.htm


Няма коментари:

Публикуване на коментар