сряда, 8 април 2009 г.

Ние с Чили 3

13.02.2009 г. - Излитаме и кацаме, излитаме и кацаме, излитаме и кацаме.

Който е чел внимателно, трябва веднага да подскочи – защо на тринайсти, нали билетите бяха купени за дванайсти февруари. Междувременно октомври месец имаше една случка, на която не отдадох особено значение – от туристическата агенция промениха датата на тръгването. Това първоначално само ми даде повод да убеждавам все по-пламенно околните, че няма начин да стигнем живи, щом ще летим на тринайсти, петък, над озъбените Анди (вече бях изгледала всички налични научно-популярни филми за това, колко са озъбени, като че ли ако паднеш от 11 000 метра в памук имаш повече шансове). Всъщност, с промяната на датата летяхме над Андите на четиринайсти. Сигурно затова не паднахме.

Променяйки датата ни увериха, че си запазваме избраните места в самолетите. Не казаха „горе-долу” или „почти”.

В 17:00 – излетяхме от София за Цюрих. Разбира се – свръхучтиви стюардеси, приятно пътуване, мирис на Кореком и т.н. Пристигнахме в 18:45 (българско време) и ни се очерта четиричасово чакане на полета. Четири часа на цюрихското летище си е едно нищо, особено, ако имаш до себе си сладкар, какъвто е брат ми. Всяка витринка, всяко бонбонче на нея беше снимано и картотекирано. Унищожихме баницата и преяли тръгнахме към самолета, за да излетим в 23:40 (22:40 българско време) за СаоПаоло (9617 км).

В самолета се оказа, че не сме на двете места до прозореца, а на две места в средата на средния блок от по четири седалки. Хубавото, от гледна точка на дългите крака на Митко, беше, че бяхме на първия ред, пред нас беше стената, която ни разделяше от първата класа. Само това беше хубавото. Тук е време да напомня за наивността си, че съм си решила проблемите със стягащите панталони. Панталонът наистина не ми стягаше. Стягаше ми седалката. Добре, аз може действително да съм най-дебелият човек на света, макар че от Гинес не са ми се обаждали. Но защо, тогава, не ме третират като инвалид и да ми създадат условия да пътувам в нещо подходящо, а не в менгеме, което се впива в тазобедрените ми стави и боли от първия до последния миг на тези осемнайсет часа в уред, изваден от музея на испанската инквизиция. Само на средните седалки имаше по един допълнителен подлакътник, който, всъщност, стесняваше седалката с десетина сантиметра. Принципно той можеше да бъде вдигнат, но до средата, като стесняваше отпуснатото ти пространство нагоре, така че да не знаеш какво да правиш с ръката си, ако не можеш да полегнеш върху съседа вляво – единственото удобно положение беше да я държиш вдигната във въздуха над главата си, но тогава рискуваш да дойде някоя стюардеса и да те пита какво искаш. Все пак от време на време вдигах този подлакътник, за да възстановявам кръвообъщението от кръста надолу. Митко седеше от дясната ми страна, там, дето беше и подвижният подлакътник, а от лявата седеше една врътлива бразилка, която все не можеше да си намери място, макар че нейната седалка беше по-широка, а и тя самата беше по-слаба от мен. На тези седалки дистанционното за индивидуалните екрани се намираше не отгоре върху облегалките за ръцете, а отстрани и отвътре. Аз въобще не го бях видяла, а и, вероятно, почти през цялото време съм натискала, седейки плътно притисната до него, всичките му копчета едновременно и то се е чудило какво да прави, та не е правило нищо. Но това на бразилката изпълняваше всичките команди, които тя му даваше, въртейки се на седалката и натискайки ту едно, ту друго копче с кълка. Така че през цялата нощ в очите ми ту святкаше синята лампа, която вика стюардесата (придружено със специфичен звън), ту блясваше индивидуалната лампичка за четене. Може и екранът да е правил разни работи, но той, както установихме на следващата сутрин, се намира под седалката, така че поне неговите святкания ни баха спестени. Защото тези от тоалетната никак не липсваха. Тоалетните (два броя) бяха от двете ни страни, пред двойните седалки, с врати към нас. Аз толкова пикаещ народ на едно място не съм виждала. Като не видели тоалетна. Цяла вечер, цала нощ и цял ден висяха край нас опашки от желаещи да ги посетят. Предимно мъже, разгащени, които, като се хванат горе някъде да се държат, им се бялват месата почти под носовете ни. А ако случайно, ама съвсем случайно, тоалетната от другата страна е свободна и никой не чака за нея, всичко това се юрва през краката ни натам. И така цялата нощ:

щрак! – резето на тоалетната
Тряс! – вратата на тоалетната, която е на принципа „хармоника”
Бляс! - в очите неоновата лампа от тоалетната.
Тряс! – вратата на тоалетната
щрак! – резето на тоалетната
Бляс! – синята лампа за стюардесата
Памм! – сигнала на синята лампа
Бляс! – лампата на съседката!
щрак! – резето на тоалетната
и т.н.

Удивително беше, че всички тези хора ходеха из самолета по чорапи, а чорапите им бяха снежнобели. Не съм забелязала да раздават чорапи, пък и не бяха еднакви.
Раздаваха възглавнички и одеяла, вторите – толкова тънки, че въобще не можаха да ни предпазят от кучешкия студ, който идваше от непревземаемия климатик.

Имах голямо желание да изпадна в забрава и да не мисля колко високо точно се намираме. Обаче не. Първо ме будиха, за да ме нахранят. После ме будиха, за да ме питат, дали съм до Чили и да ми дадат да си забуча една карфица с табелка “OCUPADO” над главата, после ме будиха, за да ми раздадат декларации на португалски и испански, които да попълня, ама не веднага. После вече изпаднах в полусъзнателното състояние на спящ върху на покрива на линейка в акция.

Някъде в просъница забелязах едно пиянде, което откакто бяхме седнали, ходеше до тоалетната, излизаше, отиваше някъде назад, връщаше се, нареждаше се пак на опашката и започваше всичко отначало, та това пиянде, млад мъж с брадясало силно недоволно лице и свръхтясно, късо отвсякъде сако, излезе отново от тоалетната, погледна празното място до Митко и легна на пътеката, като доверчиво завря главата си между митковата седалка и обутите му в четиридесет и шести номер опънати напред крака. Помислих си, че не е лошо Митко да си сгъне краката и да видим какво точно ще стане, но после съм пропаднала. Не знам за колко време. Събуди ме един много авторитетен глас, с който стюърдът, доста едър и красив негър, убеждаваше спиртосания недоволник да си иде на мястото. Недоволникът се наместваше по удобно и го игнорираше. В един момент нещо в гласа на стюарда все пак го накара да се надигне и да си отпълзи мрачно назад.

В някакъв момент безумието с тряскането и бляскането ме изкара за постоянно от полусъзнателното състояние и аз, разсънена окончателно, но никак не бодра, започнах да разсъждавам над това колко ли е часът. Защото джиесемите са изключени, за екрана под седалката си още не подозирах (а и да подозирах, как щях да се нагъна и накъде щях да го разпъна?), щорите на прозорците бяха спуснати и въобще пътувахме в пълна бляскаща и тряскаща тъмнина и тишина. Приспособявах всички лоши думи, които знам, към Суисеър, но и това не ме забавляваше дълго време. Започнах да разчепквам образователните филмчета, с които в началото на полета ни бяха обяснили правилата за безопасност. Там един анимиран чичко, една анимирана лелка и анимираното й дете, което май нямаше нищо общо с чичкото, защото той през цялото време спасяваше само себе си, извършваха разни движения, които, ако ги извършим и ние, ще се спасим, например, в океана. Пази боже! Ама си помислих, че ако седалката ми стяга толкова, какво бих могла да очаквам от спасителната им жилетка? Междувременно всички светлини и звуци продължаваха да се надпреварват кой да проникне в мозъка ми първи и аз започнах да развивам трайно човекомразство. Особено към един млад мъж, който, ако не пикаеше, си миеше зъбите. Абе, непрекъснато намираше повод да иде до тоалетната.

Някъде над океана, предполагам, в неизвестно за мен време сме посрещнали деня на влюбените. Написах го така, за да не пиша „четиринайсти февруари”, но всъщност единственото, което искам да кажа, е, че се е сменил денят от каледнара. Мисълта ми е, че изобщо не знаех нито кой ден сме, нито колко е часът, нито къде сме. А това са две от трите информации (време, място, третата е собственото ти име), с които при нужда доказваш, че си в съзнание.

2 коментара:

  1. :-) прочетох всичко в пълно съзнание няколко пъти - последно сега в 00.00 зад бюрото си в къщи и се казвам познай как.

    давай нататък, защото искам да видя и снимките!

    ОтговорИзтриване
  2. Възхитително описание на дълъг полет. Мога да добавя още няколко щриха, но сигурно трябва да го направя в отделно писание. Накрещя ли се на агенцията като хората, след като се върна? Ако не си, нека това да ти е първата работа утре сутринта, а? Като вариант можеш да не им крещиш, а да ги облееш с ледено и учтиво презрение. :-) Все пак препоръчвам първото. На твое място не бих пропуснала и да им подчертая на колко хора съм разказала за тяхната "услуга" и как всички тези хора никога няма да си купят нищо от тях, дори безопасни игли, камо ли билети до Перу... оп, до Чили. :-)))

    ОтговорИзтриване