вторник, 7 април 2009 г.

Ние с Чили 2

Глава втора: леко епатажна, от мъжете може да се прескочи

Защото става дума за сутиени.

Като се изясни, че връщане назад няма и предвид перспективата да прекарам два пъти по 24 часа по летища и в самолети, посветих известни усилия на това да си търся удобен панталон, който да не ми стяга по никакъв начин и да не изглежда чак толкова зимен, та да не мога да стигна с него от летището до мирината къща. Въпреки опитите на една продавачка да ме убеди, че въобще не нося петдесет и шести номер, аз й наложих да ми даде дочно този размер и така си купих най-скъпия панталон в живота си – 80 лева!!! Наистина нямаше никакъв шанс да ми създава неудобства, с което наивно реших, че съм отстранила проблемите с килограмите при пътуването. Много наивен подход към Суисеър, бих казала!

Тъй като така и така бях развързала кесията, реших да си намеря свястни сутиени. Къде? Разбира се – в Триумф. Щото съм неграмотна и не знам къде другаде да търся. И понеже влязох там с доста пари, сметнах, че ще мога да си намеря каквото ми трябва.

- Имате ли це сто и десет, - питам.

- Имаме, - ми отговаря момичето.

Това не е отговор, който съм чувала често. Доволна се заглеждам по рафтовете, за да си избера модели. Щото си мисля, че ще мога да избирам. Щото нали съм влязла с пари.

Продавачката прави нещо там, разстила нещо на щанда, аз поглеждам и така ми спира дъхът, че се задавям и известно време само хълцам и заеквам. Не съм подозирала, че за няколко мига човек може да разпъне две палатки на стъклена основа. А презрамките – по десет сантиметра!. Продавачката се усмихва малко неловко и казва:

- Аз предполагах, че знаете какво можете да очаквате.

Аз все още се давя, но успявам да изхълцам:

- Нямате ли нещо с по-... по-тънки... ъъъ ... презрамки?

Последва кратка, но много назидателна лекция за това, че специалистите от Триумф са преценили, че ергономично... ортопедично... анатомично... Въобще, това е сутиенът за мен, единственият и няма никакъв друг модел, който да ми свърши работа. Абе, казвам, как така китайците могат да ушият сутиени, които не приличат на част от бежански лагер, стават ми и вършат работа, а Триумф не могат? Ей, като казах „китайци”, тая подскочи:

- Да, - вика, - ама това е такова качество... Години наред... все като нов...

Ама не ми трабва години наред бе, жена. Трябва ми да ми става и едновременно с това да не прилича на бронежилетка. Отивам на много топло място и не смятам да обличам там палто. Премерете го, та премерете го. Да видите как ще се почувствате. Понеже съм смотла и не мога да отказвам – премерих го. Топли. И намеква, че ми трябва малко силикон да си го подпълня. Ами имаме и с по-тънки презрамки, казва, ама са 95 сантиметра. Вместо да изляза, премерих и един такъв – принципно става, но малко стяга. А шевовете му са като на корабни платна – много напрежение могат да издържат. И понеже, както казах, съм смотла, броих 45 лева, отнесох го вкъщи и го наставих с подръчни материали. Нема що, да дадеш 45 лева за сутиен и после да си го дошиваш!

Тук е важно да отбележим, че това се случи в неделен следобед и магазинът освен голям, беше и празен.

Понеже ми трябваше и черен сутиен, влязох в мола да си потърся и там. И тамошните специалисти, от не помня каква фирма, не предвиждат нещо по-фино от ризница за такива като мен, но пък биха ми го дали за 90 лева! Казах, че непременно ще се върна да го премеря и избягах.

След няколко дни привечер влязох в едно мъничко магазинче на Триумф, което едва побираше стоката, продавачката и мен. Освен това там вътре една жена упорито разпъваше дамски гащички с големината на носна кърпичка, сгъната по диагонал, и натрапчиво питаше дали нямат нещо по-малко. Една друга също искаше да види, пипне и пробва нещо си, така че в половин квадратен метър се образува нетърпима тарапана. Въпреки това момичето, без да ми се святка, ми намери подходящ сутиен и ме открехна, че Триумф, както и всички други (чак пък всички!) фирми, предлагат и удължители за по-яките жени. А аз такъв бод зад игла му ударих! Не вярвам оная от неделното ми пазаруване да не го е знаела. Или пък да ида да я просветя?

Накрая си купих и маратонки, които обещаваха да бъдат милостиви към краката ми и да не ми се налага да мисля само и изключително за думи, еднокоренни с БОЛКА.

Събрах де що някой имаше да се предава на Мира (багаж от майка й, списания Тема, в които една журналистка разказва за срещата си с българската диаспора в Сантяго, книги, ракия за Хуан, която трябваше да е в красиви бутилки, защото той, след като я изпиел, с месеци показвал бутилките и се хвалел (твърди жена му), дискове, календари с етно-елементи и не помня още какво), натъпкахме това в куфар почти с размерите на багажник на джип; отделно сакът на Митко, отделно торби за нашите якета и фланели, отделно ръчен багаж, защото не-ръчният надхвърли позволените килограми, а и трябваше да сложим някъде баницата, вафлите и водата за четиричасовото ни пребиваване на цюрихското летище.

Весела, моята приятелка, която се отнася много либерално към налудностите ми, без да трепне натовари всичкия този катун на малкото си рено, и ни откара до летището. Помощта й беше преди всичко психологическа, дори, бих казала, психиатрична, защото колкото по-малко минути оставаха до полета, толкова повече ме обземаше увереността, че животът свършва и само аз разбирам това. Едно от най-тежките неща е да се чувстваш неразбран.

2 коментара:

  1. триумф на неграмотността :-)))в първата част; а по-нататък ми хрумна, че може да разпъна наблюдателница на летището в Цюрих с цел да броя баниците :-))).

    края, за да си придам тежест, ще коментирам така: "Анна, ама аз ИЗОБЩО не Ви разбирам!"

    ОтговорИзтриване
  2. @ Aria:
    Няма никаква нужда да я разбирате, Ария. Нот нийдид. Пас бай и толкова. Аз си я разбирам прекрасно, повярвайте.
    @ Ани:
    Их либе дих, дето викате вие на конете. :-)

    ОтговорИзтриване