понеделник, 6 април 2009 г.

Ние с Чили 1



Действащи лица:

Аз
(43)
Брат ми, за познати и приятели - Митко (24)
Хуан Гутиерес - чилиец, бивш колега от някогашното 151 училище, избягал от Чили в България по времето на Пиночет и от България в Чили по времето на Жан Виденов. Бивш учител по испански на Митко. Тук ще сложа само неговата снимка с едно конгрио, което сготви първата вечер послучай пристигането ни. Той, милият, е изцяло потънал в наемния си труд, прибира се вечер замаен, колкото евентуално да сготви (да-да), сутрин да поизчисти (пак да-да) и отива да работи за капиталистите. Общо взето с него се виждахме само вечер на масата, когато в просъница изброявахме посетените места. Жалко, защото общуването с Хуан си е цяло удоволствие.
Мира Гутиерес - българка, последвала мъжа си и, както ще стане ясно, никак не съжаляваща за това. Бивша учителка по испански на Митко. Другата глава на семейството. Нейни снимки ще има достатъчно.
Ара - дъщеря им, студентка по право
Ремо - синът им, току що завършил училище, очаква първата си година като студент по история.

Глава първа: въпрос без отговор

Да започнем с това - кое е по-разумно: да си купиш евтин билет половин година предварително и после шест месеца да събираш изрезки за самолетни катастрофи, безсрамно да тровиш приятелите си с непрекъснато мрънкане за все по-задълбочаващите се страхове (с ясното съзнание, че пред другите точно такава дилема най-вероятно никога няма да има), да си изпросваш съчувствие от всеки срещнат, да се чудиш денонощно, дали пък да не си платиш (т.е. да прежалиш билета), за да намериш мир; или да се оръсиш два пъти повече пари, да си купиш билет в последния момент и да тръгнеш бодро към другия континент с единственото притеснение, че си създала впечатление на много импулсивен и вятърничав човек, склонен към ексцентрични прояви. От едната страна - много страх, от другата - много пари. Ммда.

Купуването на билетите си беше спонтанно така или иначе, но спонтанността дойде от Митко. Иначе Мира ме кани от години да им отида на гости, ама аз това не съм го мислила като реално. Само така - фантазирахме. И внезапно, както си седя септември месец на морето нищо не подозираща, обажда ми се брат ми с въпроса, дали да купи билети. И сака отговорът да е "да".

Когато съобщих на Мира, че билетите са купени за дванайсти февруари, тя ми написа "никога не съм се съмнявала в теб", което ми подсказва, че все пак малко се е съмнявала. Ама не знае, аз пък как хич не съм имала на идея къде ще се окажа. И все недоумяваше, как е възможно да се прекарат пет месеца и половина в страхове и тръшкане, вместо в радостно предвкусване, очакване, тръпнене. Наистина, за да ме успокои и ободри, ми писа вдъхновяващи писма, даде ми и координатите на хора, които са летели до Чили и са още живи, но не им хванах много вяра. А пък при това наше битие - как да се вържеш на жизнеутвърждаващи писма.

И така, като една пълна патка, успях да си вгорча половин година от живота и да досадя до смърт на околните. Все пак, мисля, чест ми прави, че устисках и не си написах завещанието, което да раздам тайно на всички наоколо. Всъщност, спря ме само подозрението, че след такава постъпка нещо много ще се измени в отношенията ни.

Да, разбира се, че не бих могла да отида в страна, чийто език ама хич не разбирам. И макар че Мира ме заплаши, поне аз така го усетих, че ще бъда изцяло в нейните ръце, все пак си пъхнах слушалките в ушите и излсушах един деветдесетурочен курс по испански през американски английски (аз не знам никакъв английски - нито английски,нито американски). В резултат поне бях наясно как да не се изгубя по лесния начин.

1 коментар:

  1. моля за подробните ви данни, мила Анна - искам да ги предоставям свободно като пример за човек летял до Чили и върнал се :-)))

    ОтговорИзтриване