Кой ти чете Захари Стоянов!!!

За всички, които смятат, че са открили нещо или се мъчат да открият, а не могат, смятам да пусна няколко извадки от книгите на Захари Стоянов, когото даже... даже... абе НИКОЙ не чете.

Първото, от "Четите в България", е малко дълго, но ако го съкратя, ще се изгуби чарът.

Изстъпи се някоя разпалена глава и говори убедително, че Хаджията е съборил 5000 души мръсници заедно с дружината си, той сам убил един паша, Караджата отсякъл главите на пет души черкези с едно замахвание, байрактарят гонил 50 души башибозуци на половин час разстояние; Тотю войвода убил два коня с юмрука си и пр., и пр.

– А где потънаха лешовете на толкова кучета? – пита някой си Тома, който, макар и да вярва в християнското мо­гущество, но все терсене му се вижда, че стотина души са можали да затрият 5000 души.

– Куча вяра е хитра – отговаря втори.

– Нощно време изкопали един голям трап и там ги наръгали с пушките им заедно.

От подобни разговори, които ставаха във всеки град и село после 1867 – 1868 год., патриотическото заключение биваше такова: на петдесет хиляди души турска войска три хиляди души наши братя са доволно да ги разпръснат. Забележително е и това, че колкото по-отдалечена биваше местността от оная точка, в която върлува Тотю и Хаджията, толкова повече увеличаваха и обожаваха техните дела, толкова повече растеше славата им, а заедно с това зрееше и идеята, за която те погинаха. Разбира се, че причините на всичко това са много, но аз ще поговоря само за една, най-важната и съществената, която живее и до днес и следва да се не разбира още от мнозина. Аз говоря за гласността на живото и печатното слово. Представете си например, че в епохата на Тотя и на Хаджията в България имаше свободно слово, за всяко събитие и лице можеше да се говори безнаказано както от страната на турци, така и от наша страна. Представете си втори път, че когато войската заобиколи Тотя при гората Пустия, а Хаджията – в караесенските лозя, много любопитни от околните градове Търново, Свищов и Русчук присъствуваха на тия битки, описаха ги във вестниците, едни за, други против, всеки си каза мнението, разгледаха тяхната зла и добра страна и пр. В такъв случай аз държа парола, че ни Филип Тотю щеше да стане хвърковат, ни Хаджията и Караджата прочути. Те щяха да умрат още тогава заедно с всичките баснословни предания за тяхното геройство. Тяхното величие се дължи именно на тайнствеността и на строгостта, които поддържаше и създаваше само турското правителство.

В демократическите държави, там, гдето всемогущият великан – свободното слово – не е затиснато под царския престол, няма херои, не съществуват отделни гиганти. Свободата на печата, която блъска наляво и надясно, реше крилата на знатните и големите хора. Достатъчно е една избирателна борба да омаскари всекиго, колкото той и да е прочут, т. е. аз искам да кажа, че във време на избори, когато съвестите се продават с трампа, и Господ да бъдеш, пак няма да те пожалят. Доволно е да противоречиш на някой пиян агитатор, комуто е обещана служба от неговия кандидат, или на селския кмет, който е получил някоя пара и друга, за да вика „ура“ и „да живей“. Не говоря за противните вестници. На втория още ден те са готови да ви прикачат на врата сиренен мях. Но да не помислите, че в такъв случай ние сме против избирателните борби и неприятели на свободното печатно слово? Пази Боже! И ножове да звънтят над избирателната урна, и кърви да текат под масата на бюрото – пак тоя род борба е хиляди пъти по-полезна на народите, отколкото ония упра­вления и държави, гдето има „быть по сему“, гдето всичко е турено в ръцете само на едного. В изборите можеш да се понапиеш, можеш да заповядваш на жандарина, който стои отстрана като коза, па можеш и да се досегнеш до големия му калпак. Колкото за вестниците, които псуват на четири страни и за които мнозина говорят: „Развалиха народеца ни“ – това е бошлаф. Ако в един град няколко души честити бакали донесат вонеща риба, то следва ли от това да правим заключение, че вкусът на хората ще се развали? Напротив, ние мислиме, че в подобен случай те ще умеят по-добре да разпознават добрата от лошата стока.

Ако някой българин и да не знаеше защо е минал Хаджи Димитър, то турският заптия му обаждаше: „Той ви е баща, пезевенк“ – говореше царският човек.

Правителството се боеше да види името Хаджи Димитър или комита в колоните на някой вестник; смъртно наказание и заточение очакваше оногова, който би написал това. Така постъпяше то просто по тая причина, защото се боеше да се не прочуй Хаджията; а Хаджията вървеше от уста в уста и от година на година ставаше по-голям светец. Следователно самото правителство и неговите хора подействуваха най-много за разпространението му.

Но да не помислите, че само турското правителство и неговите пияни каймаками постъпяха така рачешката. Лъжете се. Заклетите врагове на свободното слово живеят в образо­вана Европа. Там те бият денонощно своите учени глави какви по-разбойнически мерки да се измислят, които да задушат по-чувствително това свободно слово, най-силното оръдие на всеки един народ. Помнете, че там, гдето това слово е в орловите нокте на монарха, краля или княза, там няма свобода, няма народ, там се чува гласът на войска и на жандарми. Аз говорех, че по епохата на Хаджи Димитра и на Тотя ако имаше свободно слово, то техните подвиги щяха да се забравят още тогава: но това е противоречие. Ако имаше свободно слово, то Хаджи Димитър и Тотю заедно с всичките свои другари не щяха да минуват Дунава нощно време, а щяха да си живеят на бащините си огнища, мирни и спокойни граждани. И така, да живее свободата на печата и на живото слово; но нека и народите са готови на всеки час да въстанат като един човек, щом се появи някой венценосник и поиска да убие това народно право!...

Радост и успокоение за напусналите

От половин година се боря с фирма, нанесла се в нарушение на законите в кооперацията ни.
Усетих, че нещата се закучват и започнах да търся адвокат. Адвокатите се делят на две групи.
Едните казват:
- Ама защо да ви взимам пари? Мното е просто. Прочетете си закона, и го следвайте. Не, не, хубаво си го прочетете, то там си пише какво да направите. Пишете жалби до общината и тя идва и маха фирмата.
Другите казват:
- Ама защо да ви взимам пари? Нищо не може да се направи. Не, не! Нито община, нито ДНСК, нито МВР... Нищо не може да се направи, само ще си дадете парите.

И така, вчера с връзки се добрах до шеф в общината, който с връзки да направи така, че кристално написания текст в закона да се спази. Много снажен, представителен мъж на средна възраст, добронамерен, но назидателен. Шефски кабинет. Не знам защо пълен с купчини вестник, печатан на хартия с цвят "пепел от рози" и списания "9 месеца".
Какво разбрах от срещата с него:

1. Законите не го интересуват, защото ние живеем в България.
2. Да не би да очаквам, че някой в тази община за 300 лв заплата ще седне и да работи. Той самият се надява днес повече никой да не го безпокои, пък не дай си боже някой лист да му се появи на бюрото. (Подчертавам, че изобщо не е ставало дума за допълнително финансово стимулиране и компенсиране на ниските заплати от моя страна)
3. Жалбите ми не са написани добре, основно защото ги няма ЕГН-тата на нарушителите (всъщност, единствената ми полза от това посещение може да се окаже, че разбрах начина да се сдобия с тези ЕГН-та).
4. Отговорите на юристите на общината също са написани зле и аз, ако искам, мога да ги съдя. Хич не било политически правилно това от тяхна страна, да пишат такива витиевати отговори. Щял да им обърне внимание, че много си личало, как не им се работи. И да ги попита как да стане така, че другия път да се жалвам по-правилно. (От тук може да излезе втора полза).
5. Аз като съм си купувала апартамент, съм знаела, че това е жилищно-етажна собственост и там живеят много хора и всеки си прави каквото си иска.
6. В тази държава единствено съдът работел както трябва. Винаги, когато имало пропуски в общинските актове, той им ги отменял.
7. Няма никакво доказателство, че това на етажа ни е фирма. Нищо не мога да направя, докато аз лично не докажа, че това е фирма. Да, влезли са от общината на проверка, да, вътре имало разни папки и бюра, ама това не било никакво доказателство (твърдението е на влезлите на проверка). Трябвало да ПРОНИКНА лично или чрез подставено лице в офиса и да се сдобия с фискален бон, на който да е изписан точно нашия адрес като адрес на фирмата. Иначе това не е фирма.
8. Пак ще се чуем в края на месеца, за да разбера как всеки ден да пускам юридически издържана жалба за нарушаване на обществения ред и общината да ги глобява, пък те да обжалват в съда, пък съдът да даде заповед за влизане в офиса и така да се докаже, че това е офис (това малко не ми се връзва със седма точка).
9. Твърдя, че чух точно това и нищо друго.

И така, към всички, напуснали БГ: четете и не съжалявайте. Написах този пост, за да ви успокоя, ако нещо като носталгия се е промъкнало у вас. Няма място за такива сантименти. Казвам ви го като човек, който 15 години се бори за промени в образованието, предаде се поради физическа немощ и се посвети на четенето на Закона за устройство на територията и Закона за управление на етажната собственост. Прочее, няма такива закони.

Непрекъснато ми се иска...

* * *

Непрекъснато ми се иска да не говоря за глупости,
да обсъждам единствено умни неща,
но второ, че няма кой да ме слуша и
първо, че всичко май казали Платон и Кант.

Обаче не мога да млъкна от технологии -
такива адски блага ни натресоха,
че няма измъкване и денонощно
коментираме, чатим и есемесваме.

Трябва да бълваме с тонове думите –
само чрез тях съществуваме в новия социум.
Приведени скулиозно над клавиатурите
произвеждаме ли произвеждаме постинги.

Едно повсеместно себеизразяване -
толкова много телевизии и радиостанции!
Ровим ли ровим – дано нещо изкараме.
Лавинообразно себеизпразване.

До шушка ошушкахме чара на звуците,
източихме досами дъното смисъла.
Защо ми се струва, че ще оставим на внуците
един планетарен генератор на писъци...