сряда, 29 юни 2011 г.

Кой ти чете Захари Стоянов!!!

За всички, които смятат, че са открили нещо или се мъчат да открият, а не могат, смятам да пусна няколко извадки от книгите на Захари Стоянов, когото даже... даже... абе НИКОЙ не чете.

Първото, от "Четите в България", е малко дълго, но ако го съкратя, ще се изгуби чарът.

Изстъпи се някоя разпалена глава и говори убедително, че Хаджията е съборил 5000 души мръсници заедно с дружината си, той сам убил един паша, Караджата отсякъл главите на пет души черкези с едно замахвание, байрактарят гонил 50 души башибозуци на половин час разстояние; Тотю войвода убил два коня с юмрука си и пр., и пр.

– А где потънаха лешовете на толкова кучета? – пита някой си Тома, който, макар и да вярва в християнското мо­гущество, но все терсене му се вижда, че стотина души са можали да затрият 5000 души.

– Куча вяра е хитра – отговаря втори.

– Нощно време изкопали един голям трап и там ги наръгали с пушките им заедно.

От подобни разговори, които ставаха във всеки град и село после 1867 – 1868 год., патриотическото заключение биваше такова: на петдесет хиляди души турска войска три хиляди души наши братя са доволно да ги разпръснат. Забележително е и това, че колкото по-отдалечена биваше местността от оная точка, в която върлува Тотю и Хаджията, толкова повече увеличаваха и обожаваха техните дела, толкова повече растеше славата им, а заедно с това зрееше и идеята, за която те погинаха. Разбира се, че причините на всичко това са много, но аз ще поговоря само за една, най-важната и съществената, която живее и до днес и следва да се не разбира още от мнозина. Аз говоря за гласността на живото и печатното слово. Представете си например, че в епохата на Тотя и на Хаджията в България имаше свободно слово, за всяко събитие и лице можеше да се говори безнаказано както от страната на турци, така и от наша страна. Представете си втори път, че когато войската заобиколи Тотя при гората Пустия, а Хаджията – в караесенските лозя, много любопитни от околните градове Търново, Свищов и Русчук присъствуваха на тия битки, описаха ги във вестниците, едни за, други против, всеки си каза мнението, разгледаха тяхната зла и добра страна и пр. В такъв случай аз държа парола, че ни Филип Тотю щеше да стане хвърковат, ни Хаджията и Караджата прочути. Те щяха да умрат още тогава заедно с всичките баснословни предания за тяхното геройство. Тяхното величие се дължи именно на тайнствеността и на строгостта, които поддържаше и създаваше само турското правителство.

В демократическите държави, там, гдето всемогущият великан – свободното слово – не е затиснато под царския престол, няма херои, не съществуват отделни гиганти. Свободата на печата, която блъска наляво и надясно, реше крилата на знатните и големите хора. Достатъчно е една избирателна борба да омаскари всекиго, колкото той и да е прочут, т. е. аз искам да кажа, че във време на избори, когато съвестите се продават с трампа, и Господ да бъдеш, пак няма да те пожалят. Доволно е да противоречиш на някой пиян агитатор, комуто е обещана служба от неговия кандидат, или на селския кмет, който е получил някоя пара и друга, за да вика „ура“ и „да живей“. Не говоря за противните вестници. На втория още ден те са готови да ви прикачат на врата сиренен мях. Но да не помислите, че в такъв случай ние сме против избирателните борби и неприятели на свободното печатно слово? Пази Боже! И ножове да звънтят над избирателната урна, и кърви да текат под масата на бюрото – пак тоя род борба е хиляди пъти по-полезна на народите, отколкото ония упра­вления и държави, гдето има „быть по сему“, гдето всичко е турено в ръцете само на едного. В изборите можеш да се понапиеш, можеш да заповядваш на жандарина, който стои отстрана като коза, па можеш и да се досегнеш до големия му калпак. Колкото за вестниците, които псуват на четири страни и за които мнозина говорят: „Развалиха народеца ни“ – това е бошлаф. Ако в един град няколко души честити бакали донесат вонеща риба, то следва ли от това да правим заключение, че вкусът на хората ще се развали? Напротив, ние мислиме, че в подобен случай те ще умеят по-добре да разпознават добрата от лошата стока.

Ако някой българин и да не знаеше защо е минал Хаджи Димитър, то турският заптия му обаждаше: „Той ви е баща, пезевенк“ – говореше царският човек.

Правителството се боеше да види името Хаджи Димитър или комита в колоните на някой вестник; смъртно наказание и заточение очакваше оногова, който би написал това. Така постъпяше то просто по тая причина, защото се боеше да се не прочуй Хаджията; а Хаджията вървеше от уста в уста и от година на година ставаше по-голям светец. Следователно самото правителство и неговите хора подействуваха най-много за разпространението му.

Но да не помислите, че само турското правителство и неговите пияни каймаками постъпяха така рачешката. Лъжете се. Заклетите врагове на свободното слово живеят в образо­вана Европа. Там те бият денонощно своите учени глави какви по-разбойнически мерки да се измислят, които да задушат по-чувствително това свободно слово, най-силното оръдие на всеки един народ. Помнете, че там, гдето това слово е в орловите нокте на монарха, краля или княза, там няма свобода, няма народ, там се чува гласът на войска и на жандарми. Аз говорех, че по епохата на Хаджи Димитра и на Тотя ако имаше свободно слово, то техните подвиги щяха да се забравят още тогава: но това е противоречие. Ако имаше свободно слово, то Хаджи Димитър и Тотю заедно с всичките свои другари не щяха да минуват Дунава нощно време, а щяха да си живеят на бащините си огнища, мирни и спокойни граждани. И така, да живее свободата на печата и на живото слово; но нека и народите са готови на всеки час да въстанат като един човек, щом се появи някой венценосник и поиска да убие това народно право!...

Няма коментари:

Публикуване на коментар