Ние с Чили 9

19-20.02.2009 Океанът

Когато тръгнахме рано сутринта, имах усещането, че знаем какво ще правим - отиваме в Исла Негра (под Сан Антонио) , гледаме каквото гледаме, после спим в някакво бунгало, на другата сутрин тръгваме на север и разглеждаме Валпараисо.

Обаче в подлеза на автогарата срещнахме едно момиче, което раздаваше рекламни брошури за екскурзии до Варпараисо, Виня дел Мар и Реняка. И ние, които до тук се бяхме придържали към план А, веднага чевръсто се прехвърлихме на план Б и вместо за Исла Негра потеглихме към Валпараисо.

Това е автогарата в Сантяго.

Във Виня дел Мар ни чакаше момиче от същата фирма, което ни заведе в офиса, където пък ние започнахме да чакаме да дойде микробус за нас. Това е прозорец там и снимката доказва, че дъждът не е често явление.

Тази снимка от по пътя доказва, че съм обективна:

Пътувахме по Via las palmas и тези палми ми приличат на древни дружелюбни диплодоци, които си подават главите от гънките на планината:


Видът на този надпис ми навява мили спомени от минали години: Това ми хареса, защото е жълто (оранжево ;)):
Историята с тази църква на 70 км. от Сантяго (Santuario lo Vasques) била, че молбите към Бог се отправяли с обещания, че ако ги изпълни, молещият се ще допълзи до тук на колене.Тъй като не видях нито един пълзящ по пътя, нито кървави следи от продрани колене, си правя извода, че или господ не си гледа работата, или хората не вярват чак толкова, че да си изпълняват ангажиментите към Бог. Или пък въобще няма комуникация.
Това е винарна, но за винарните - друг път.
Доста ограждения: Тези дръвчета са евкалиптчета - мои любими дървета. Когато са малки, са сребристо-сини и наистина сияят на слънцето, което тук, за съжаление, не се вижда. Когато порастнат имат друго очаривание.
С едно микробусче ни закараха до тук - Reloj de Flores във Виня дел Мар, оттук ни взе друго микробусче с 4-5 аржентински туристи вътре, единият от които поразително приличаше на руснак и си го кръстихме Вадим. Цялата обиколка я направихме с това микробусче, което имаше два големи недостатъка – много му бяха мръсни стъклата, първо, и второ – не спираше достатъчно често, така че не можах да направя хубави снимки.
Шофьорът е третият и, всъщност, основен недостатък на микробусчето, както и виновник за първите два. Той си караше по пътя и нямаше никакво желание да обясни къде сме и какво виждаме. Стори ми се че не ни се радва особено.

Иначе ето някои от нещата, които успяхме да направим ние:

Това на върха, ако не се лъжа, е президентският дворец: По брега:

Вляво от дървото трябва да се види емблематичният Castillo Wulff, но когато приближихме, шофьорът даде такава фора, че снимка по-отблизо не излезе. Поне дървото:

Hotel del Mar

Леко европейски привкус:

Вода!

На тази снимка забележителното е друго мое любимо дърво - араукарията:

Шофьорът беше така добър да спре пред Museo Arqueologico Francisko Fonck, но не за да го разгледаме него, а за да отидем до някакъв пазар за сувенири. Аржентинците хукнаха, а ние бързо се снимахме с един моай

и после бързо претичахме през самия музей, където има история, флора и фауна:

Различни размери моаи и един бонус в синьо:

Основната ни цел беше да видим Jibaros - балсамираните глави. Много съм навътре вече в технологията на приготвянето им, за в случай, че някой се интересува. И, въпреки че са доста посвити, запазвали чертите на собственика. Само дето приживе не е ходел със зашита уста.

Така за 15 минути се запознахме с историята и географията и се върнахме при напазарувалите аржентинци и нервния шофьор. Направо не го кефехме, според мен.

Този пореден радушен светец е пред църквата Сан Експедито. Аз, като настоящ спедитор, не можех да не се заинтересувам от нея. Това е светецът на спешните дела, които трябва да се решат веднага, бързо; закрилник на младите, студентите, учениците, болните, тези, които имат проблеми в работата и в семейството, тези, които водят съдебни дела... То май не остана незакрилян. Бил римски войн, командир на легион в Мелитене, Армения. Решил да се покръсти и един гарван му казал да го направи утре. Обаче той рекъл: не, ще го направя ДНЕС! Убили го, естествено. На 19 април 303 година. И сега всяко деветнайсто число на месеца е ден на Сан Експедито. Има си сайт: http://www.sanexpedito.cl/ и там можеш да си пратиш молбата до четвъртък (вече има към 75 000, ако им е верен броячът). Тогава ти включват тъжненията в петъчната литургия. Това май не е много бързо, но е добре администрирано.

Качиха ни на една панорамна площадка - бързо да се огледаме.

По пътя:

Това е Реняка. Хотелите са стъпаловидни, но всъщност са едноетажни – просто следват релефа на хълмовете.

Спряхме на плажа. Във всеки случай, ако сме се затъжили - можехме да мушнем по един дюнер. Не липсва.

Вместо това слязохме на пясъка. Понапрегнах се, като видях как са облечени плажуващите в четири следобед малко след разгара на тяхното лято:

И спасителите ми се видяха с нещо като винтяги. Пък дебелината на въжето ме накара да се позамисля.

ОКЕАНЪТ!

Като видях, как се плискат децата, си рекох, че не може да е чак толкова пък студено.

Може, да ви кажа. Стъпваш и краката ти веднага губят всякаква чувствителност. В известен смисъл след това не ти е студено.

А термометърът показва градусите целзий.

Добре, това беше сбъркан термометър. Другите сочеха 25 градуса.

И така, стана ясно, че във водата могат да се забавляват само малките, неразумни деца. Защо ги пускат родителите им така и не разбрах. А големите разумни хора за какво ходят на плажа съвсем не ми стана ясно. Е, има това-онова за правене. Например - масаж:

Имаше и батут. Можеш и да се поблъскаш малко сам в себе си в това кълбо:

Качихме се пак в микробуса и тръгнахме обратно към Валпараисо. Валпараисо е вторият по големина град в Чили (други казват - шестият; може би изключват почти срастналите се с него Виня дел Мар и Риняка). От тук някога започнала колонизацията на западния бряг. Изглежда много малък, но някак е събрал триста хиляди жители. Подобно на Суел е защитен като едно от местата от световното културо наследство на ЮНЕСКО. Чилийският Конгрес е обявявил Валпараисо за "Културна столица на Чили" и седалище на новото Министерство на културата. Има си девет университета.

Минавахме край забележителни къщи, които не успявах да снимам, но се успокоявах от факта, че туристическата фирма ни беше дала диск с „300 великолепни снимки от Валапараисо”.

Намерих в нета този адрес: http://www.flickr.com/photos/belrobplace/2395884442/in/photostream/ където могат да се видят някои от красотите, макар че фотографът леееко е прекалил с палитрата.

Тук също има нещо добро:
http://bg.tixik.com/image-409048.htm

На картата преброих 23 хълма, но едва ли са всичките. Пак там бяха посочени само 15 асансьора (ascensores) като този. И всеки си има име. Шофьорът спря и каза, че ако искаме, можем да се качим с него до горе. Ама така го каза, че да резберем, колко той не иска. И никой не посмя да му губи времето с прищявките си.

Така че това успях да снимам през стъклото:

Ще - не ще, откара ни при Ла Себастияна - втората в списъка къща на Пабло Неруда.

Вътре отново не можеше да се снима, но градината е великолепна, цъфтяща

и има най-разнообразни пейки.

Взех пак няколко снимки от интернет. Това е спалнята. Човекът е имал голяма слабост към спалните и особено е държал на изгледа от тях.

Иначе вътре е така:

Това е от банята:

Неруда остава отрано без майка. Син е на машинист (тогава ощене е имало Пиночет - да вземе и да закрие железниците). Такива като Неруда и Радичков разбиват иначе стройната ми теория за генната и социална предопределеност. Даже само горните три снимки са достатъчни, без да говорим за къщата в Исла Негра.

Още един изглед към Валпараисо. Обръщам внимание на араукариите.

Шофьорът беше така добър да ни откара до една алея над пристанището, където също можеха да се купят сувенири.

Този сахарен памук дълбоко ме потресе с цвета си.

Ето как се прави - трябва ти само онази тубичка.

Пристанището:

Лодка за разходка:

Смяна на самоличността:

Това е площадът пред пристанището - Сотомайор с паметник на Артуро Прату.

Armada de Chile:

Докато с Митко цвърчахме и снимахме тази Лада от всичките й страни, шофьорът за първи път прояви нещо човешко и полюбопитства, какъв ни е проблемът.

Има нещо там с ладите в Чили, в смисъл, че този, който ги разпространявал, нещо се скарал с руснаците и спрял да ги внася, но не се отказал от правата и сега никой в Чили вече 15 години не внася нови.

Това е сградата на Чилийския Конгрес. През средата на осемдесетте Конгресът нещо досадил на Пиночет и той със закон го преместил във Валпараисо - да си заседава там. Май идеята му е била добра, защото следващите президенти не са отменили закона.

Привечер хванахме автобус за El Quisco – курортно селище, в което приятелка на Мира държи бунгала. Пристигнахме по тъмно и с известно щуране (наляво ли, надясно ли, десет преки ли или само четири) намерихме бунгалата. Да отбележа, че щурането се координираше по телефона чрез Хуан, защото Мира не можеше да набира (неплатена сметка). Бунгалото имаше вид на почистено от мъж и после дълго неупотребявано. Мъжът дойде да си вземе парите. Ние пристъпихме към употребяването и веднага си записах една поука, която в последните години пренебрегвах - винаги си носи тоалетна хартия.

Хвърлихме раниците и изскочихме на лов за храна и хартия. Накупихме различни видове емпанадас и едни понички с манхар (churro relleno de manjar). Манхар е кондензирано мляко, което после е дълго варено на водна баня и е леко карамелезирано. В Чили се продава на килограм, в буркани, в консервни кутии. Има цели стилажи за него в суперите. Който обича кондензирано мляко ще разбере, защо искам да живея в чилийски супер.

Прибрахме се в бунгалото (две стаи, баня, кухня) с покупките (и тоалетната хартия!). Изкъпахме се (и Киско е газифициран), хапнахме вкууусни емпанади и още по вкусни чурро-та и стана време за лягане. Мира отиде в спалнята, а ние с Митко - в стаята с двете легла. И си сядам аз да се събувам, чува се трясък и... леглото пропада. Един злорад човек веднага дотича с фотоапарат да ме снима, но снимката я показвам само срещу лична карта, удостоверяваща пълнолетие. Иначе разглобих леглото и с факти доказах, че то си е било счупено отпреди идори една част от него липсва. Направихме го да изглежда като здраво и се преселих в спалнята.

На сутринта излязохме да се разходим край ОКЕАНА. От вратата ни се вижда ето това:

Бялата пяна и бялата мъгла в много по-големи размери се виждаха и вечерта в тъмното, но не можех да повярвам, че това е възможно. Въпреки грохота.

А това е къщата на хазяина. Другата къща вдясно показва образец на тамошната архитектура - дъсчена и "наколна".

Снимахме малко хвъркати:

Разходихме се по една алея и после слязохме на брега. Илюстрирам колко е студено.

По камъните имаше много кръстове. Не нам какъв трябва да си, за да влезеш в това, което се вижда. Кръстовете са наистина много. И не са поука, явно.

Тук на това твърде кофти клипче, ако човек има търпение да го изгледа, може за секунда да се види онзи тюркоазен цвят при разбиването на вълните, който се мъчих да уловя.

Тук също малко се вижда.

А това са водорасли, изхвърлени от морето - кочаюйо. Като маркучи са жилави.

Има и чушкоподобни.

Ето и едни изтръгнати "с корена". Едно такова малко коренче (наистина малко), цялото в полипи и раковини, си взех за спомен, оставих го да съхне на двора с пълното съзнание, че ще го забравя и... го забравих. Заедно с едно навито кочаюйо.

Стъпих на края на мокрия пясък с навика, че и да дойде вълничка, ще ми намокри пръстетата. Ама не може да дойде, защото ще стигне най-много еей до там, дето е самотната скаличка. И хич не ми мина на ума, че ако не можеше, пясъкът нямаше да е мокър чак до тук. Дойде вълничката, една такава плоска, все едно екротка, ама непоколебима. До къде точно ме намокри също мога да покажа на снимка срещу лична карта. И нямаше изсъхване. Все едно си в ледени кюнци.


Това е друг вид водорасло. Не съм пипала слонски уши, но сигурно са такива - като дебела гума.

Отвътре са така (не питайте как успяхме да го разкъсаме) :

Ето как се събират и сушат водораслите. После се продават и който е навит да ги вари дълго и безутешно - за награда ги яде.Вече свикнах, че на плаж се ходи така облечен.

И че във водата играят само децата, и то най-малките.

Ама като видя, че и една възрастна жена се топна,

Митко също се бухна с главата напред. Няма едно студено Хумболтово течение да му се опре, я!

Това е камък на брега.

С този автобус стигнахме до Исла Негра. Обикновено билетите им имат много авторитетен вид, повечето дори се състоят от три части с перфорации като на пощенски марки и стюардът първо къса една трета, накрая къса втората, а третата си остава за теб. Тук мъжът, който продаваше билетите, беше по анцуг, а в джоба му имаше руло хартиена лента, дебела един сантиметър с нарисувани на нея зайчета. Края на лентата стърчи, къса зайче, дава ти го, взима парите.

Това е къщата на Пабло Неруда в Исла Негра. Тук чакаш да дойде реда на твоята група и четеш по стените биографията му.

Тази снимка цели да ме подсети да обясня как се образуват чилийските имена. Ще го направя, обаче с имената на Ара. Майка й е Мирослава Раймондова Петрова. Баща й е Хуан Гутиерес Фуентес. Ара е Аранча Гутиерес Раймондова. Това е положението - бащиното на бащата и после бащиното на майката. А Ремо е как? Раймонд Гутиерес Раймондова. Не могла Мира да обясни на чилийците, че това "а" в някои части на света не подхожда на мъж. Не че Ремо се е засилил насам де.

Истинското име на Неруда е Нефтали Рикардо Рейес Басуалто (с баща José del Carmen Reyes Morales и майка Rosa Basoalto Оpazо). Какво му е харесало толкова в името на чешкия поет Ян Неруда, та си го е взел за псевдоним, не знам. Все едно някой да си вземе за псевдоним "Пушкин".

Колекционирал е какво ли не - от раковини и пеперуди, през лули и бутилки, до носове на кораби. Сигурен бил, че дървените хора в столовата му си имат свой живот, плачат, обичат се...

Видял в океана да плува дъска, извадил я и си направил от нея писалище. А видял, както си лежал в спалнята. Снимките, естествено, са от интернет.

Събуждаш се и виждаш това:

Човекът много е държал на изгледа от спалнята.

Къщата (купена някога недостроена) станала тясна за толкова предмети и той все достроявал отделни стаи, които приличат ту на каюти, ту на вагони. В стаята с колекцията от бутилки вече не пускат посетители, защото някой влязъл и наподобил слон в стъкларски магазин - бутнал нещо, съборил нещо. Затова вече гледаме само отвън:

А това е барът му:

Снимката на емблематичното място е предшествана от вик: "Няма никой, снимай бързо!"

Окото на Рибата.

Това е моето любимо агаве. Снимката е от друго място, но я сложих за в случай, че някой е забравил какво е агаве.

Това е прецъфтялото му съцветие в Исла Негра.

Украшение. Сто процента си има история.


Не намерихме по-оригинален начин да се снимаме.

Тук акцентът е върху квадратното дъно от шише.

Съчетание на естетика и идеология:

Друг кът от двора:

Главата, за която говорих в друг пост.

Митко къса листа от евкалипта в двора на къщата защото си помислих, че някой би се зарадвал не само на надървен индианец, но и на евкалиптово листо от дома на Пабло Неруда в Исла Негра.

На тази снимка в далечината са третите ми любими дървета - аромо. Те приличат на иглолистни, но "попските им ръкави" не висят надолу, а са нагоре. И не са иглолистни.

Отблизо е така:
Поради моята невроза си взехме билети за автобуса в шест часа - да не би всички по-късни да се откажат да дойдат. Така че, когато влязохме в този ресторант, имахме само половин час да си поръчаме, да ни донесат и да го изядем. И точно така стана. Без напомняне.

Да припомня, че сме в малко село.

Този корниз от ресторанта го показвам, не само защото е красив, но и защото забравихме да снимаме пазара със сувенири отвън, откъдето изкупихп почти всички морски таралежи (erizos de mar) - лилавите куполчета.

Това в чинията е palta cardinal – авокадо, пълнено със скариди. Много свежо! За нула време ни донесоха и вид риба (tollo), и други разни неща (за началната разядка дори не споменавам). Всичко току що приготвено и вкусно. Пак да припомня, че тази чистота и великолепно обслужване става в едно прашно село.

Автобусът, представете си!, дойде навреме.

И после по Autopista del Sol – вкъщи.

Миличката!

Това е жп-гарата в Сантяго. Все пак има някакви влакове, но, до колкото разбрах, не в това направление, което е нужно на икономиката.

Пътем минахме да подберем до среднощ работещия Хуан и Ара, която беше вече отишла при него. Въобще, това семейство губи половината от времето си да се събира и изчаква из града. Което си има своето очарование.

Вкъщи мъжете посготвиха. Доматите май пак бяха пълни със скариди. Помня само, че бяха вкусни.

Къщата е окичена с карти и символи от България, но само Хуан видях да ходи с такава тениска.

Тази вечер седяхме с него до късно - да му показвам снимки от България и несъществуващото вече училище, което и той е създавал. Всичко помни, за всичко пита - като почна от колегите (един по един), та през отделните кабинети, през учебните зали - до малкото капанче на улица "Народно хоро", където вечер, след работа, си пиехме бирата.

Мисля, че ако в България имаше повече чилийци...