Мамо!
Както винаги –
припряна преди тръгване.
Нетърпелива пред задачите –
до лекомислие.
Наивна –
довери частица от световното Добро
на късмета –
 на (авто)механици –
(електро)техници,
на технократи,
на техничари-отличници.
Те не съветват.
Решават конкретни задачи:
карат там нещо да диша,
(това несъмнено ги прави
                                          доволни);
нещо – да е бъбреци,
(това ги прави могъщи
                                       безспорно);
нещо да тупа...
Те са вътре –
зад дебели врати с карти за достъп –
като врати на трезори.
Там е моето съкровище.
Белите престилки са дружелюбни,
но строги.
Не пускат.
Владеят много тайни –
биохимически.
Био-шамани.
Работят с апарати,
не знаят, че работят с душите ни.
Не са научени.
Млади и самоуверени.
Коя съм аз,
та да ме забележат?
Низша неграмотница –
ще ме смажат с термини.

А аз питам само:
„Добре ли е?“
Пълзя наоколо,
отдавна не гледам часовника:
„Пуснете ме! – хленча. –
По законите
на кръвта,
по законите
на душата
имам право да зная
какво става с мама,
какво стана с мама!
Имам право да бъда при нея!“

 Накрая се смиляват:
„Влезте“.

 Бодряци бутат
 легла с евентуални трупове.
Разместват ги.
Лежат безучастни. Предали са се.
Само ти – сърдита,
че не си безукорна.
Веждите – сбърчени.
Стараеш се да съдействаш
на всичките тези маркучи,
създаващи видимост за живеене.
А под тях, в ъгълчето
на устата – кръв.
Отдавна засъхнала.
Моята кръв.
Не си разрешаваш покорство.
Бориш се.
Стараеш се да ме опазиш:
ако последните ти сили свършат,
между мен и смъртта кой ще застане?

 Моля те, мамо!
Моля те!
Само още веднъж!
Само още една Коледа!
Само още един април!
Само още едно лято
(никога не съм имала
 рожден ден без тебе)!
Заради изрязаните статии,
грижовно подредени,
които не прочетох.
Заради безбройните вечѐри,
на които не дойдох.
Заради пропуснатите позвънявания.
Задето позволявах
да бъда уморена
до надменност...

Махам се от шибаното време!
Никакви задължения!
Освен тебе!

Моля ти се, мамо!
Само ...

Нещо става
с апаратите,
запращяват,
запищяват,
мигат...

Чу ли ме?

Ние сме във филм.
В Холивуд.

Обучени са белите престилки –
делови, експедитивни
и нахакани –
да превключат,
да натиснат...
Да е тихо.

И няма филм!
Има чакане.

„Колегите се справиха отлично!“
Звучат оптимистично.
(Защото са млади?
Защото са нагли?
Или уплашени?
Защото нямат майки?
Защото майките им това заслужават?)

 „Достатъчно“.
Вратата...
Колко е сам човек пред вратата!
(Трябва да го кажа на децата).

 Белите престилки
не звънят през нощта:
„И ние сме хора“
ми казват тактично.
Грижат се за съня ми.
„Звъним сутрин след осем“.
Щадят ме.
 Белите престилки вярват, че спя.
Какво друго да правя нощем?

 Мамо!
Нека е спокойна душата ти.
Ти извърши всичко както трябва.
Не – колкото можеше.
Не – колкото ти беше дадено.
Повече.
Не поиска помощ.
Не се издаде.
Сама!
Всичко – сама!
Да не ни притесняваш.
Колко е сам човек във умирането!..
Да ме изпратиш.
Да направиш кафе на съседката.
Да оставиш сготвено.
Колкото можеш – да бъдеш полезна.
Да приготвиш пак оня куфар –
за бездната.
Не, че не вярваш в късмета си,
не, че признаваш такива неща като смърт.

Но...
Не си взе книга.
За първи път.

В преддверието на реанимацията
(Боже, колко сме стерилни,
колко сме обути и опасани
с калцуни и престилки,
образцови!),
като пред някоя транжорна,
като в отдела за месо
на МЕТRО,
като приемчик,
върху долап –
сякаш върху купчина от каси,
разписах всичко,
дето ми посочиха, че трябва.
„Болест, непосредствено довела до смъртта“:
драсканици.
Край на комуникацията.

Мамо,
наистина докрай се справи,
никого не притесни:
да не е работен ден –
да са свободни приятелите.
(Мамо,
приятелите са винаги свободни – по това си личат).
Да не вали.
Да е слънчево.
В средата на декември –
единственият топъл ден – за тях!
Ти се справи.
Аз не можах.

Осман І между Крали Марко и Терминатор 1

Обичам да чета турски автори. Особено, когато действието се развива в Истанбул (а, впрочем, странно, никак не ме влече да ходя там). Обичам описанията на града, на ароматите, обичам бавното, яваш-яваш общуване, вниманието към събеседника, уважението към по-възрастния, онова „батко“, онова „да ти е сладко“... Е, после може единият по най-първичен начин да разпори корема на другия, но иначе за какво да се пишат книги, ако няма екшън? Интересно ми е също така да намирам доказателства, че „особеностите“ на държавното ни устройство са същите, като тамошните (а не са привнесени след освобождението от Русия). Това последното е феноменално описано в романа на Митхат Джемал Кунтай „Три Истанбула“ (1938 г.). Все се канех да напиша за него, но така и не се организирах. Обаче го препоръчвам горещо. А сега за последното ми „турско“ четиво, което подхванах, с надеждата да науча нещо за възникването на Османската империя. И не се излъгах. Поне не много... Или не съвсем... При разговор с една книжарка, тя уточни книгата така: „А, онази любовната ли?“. Е, ако я презентира по този начин, по който, впрочем, и корицата,

ще създаде много разочарования. Любов в романа има толкова, колкото в „Терминатор 1“,добре,може би малко повече, но пак няма да се събере на повече от една страница: като малък Осман Я видял и се влюбил, после пак Я видял веднъж, и после баща Й директно му заяви, че ще се женят. И се ожениха. Това всичкото – между изключително подробни описания на правенето на лък и на видовете лъкове, оцеляване в горите,висене на ръждиви куки, запити в бута му, битки, в които никакви рани, счупени ребра, крака не могат да попречат на терминатора Осман да побеждава – сам и с шепа верни другари. Племето му, състоящо се от десетина юрти, било толкова притеснявано данъчно от византийци и монголи, че се раздразнило и решило да приключи с мъките, като завземе половината Европа. Което, вероятно ще видим следващите томове. Ако си ги купим. Ето няколко весели мостри за тези, които още не са се определили. Какво, мислите, правят, двамата бойци-богатири, докато водят следния диалог:

Седят на маса? Седят в каруца? Яздят редом кон по прашния анадолски път? НЕ!

Тичат те с все сили, а на "200-300 метра отзад" ги гонят РИЦАРИ НА КОНЕ И С РОТВАЙЛЕРИ. Нищо. Имат време да похортуват. И да приложат план за заблуждаване на преследвачите. Идеята им идва, когато виждат край пътя катерица.

Някой някога ловил ли е катерица? А връзвал ли е за нея нещо, кавото и да е, дори не ръкав, откъснат от дрехата на другаря му? И за колко време успя да го направи: хващането - късането - връзването? Нали не сме забравили, че рицарите препускат на коне и са на 200-300 метра в началото да упражнението с катерицата. Ротвайлерите - и те. Впрочем, не препоръчвам на интересуващите се от породата, да черпят информация от тук. Втора загадка. С какво се занимава мъжът, чиито действия са описани по-долу?

Лежи на поляна и крои планове да победи врага? Лежи на поляна и крои планове да завземе престола, ако може така да се нарече юртата на владетеля на бейлика. Ми не. Участва в пехливански борби, намазан е с олио и лежи под двестакилограмовия си съперник. Освен преобладаващия екшън, абсолютно идентичен с този от холивудските продукции и описан до най-малките подробности, можем да срещнем и цели страници мъдрост:

Звучи общочовешко. Само че това е един от малкото случаи, когато пише "цивилизация" и "човек на думата", а не "мюсюлманин" и пише "варвавство", а не "рицари" и "християни". С описанието на лицемерното разминаване между рицарските идеали и походи мога да се съглася без други забележки, освен тази, че се среща доста начесто в книгата. Нещо обаче ме кара да се съмнявам в съвършената кристална нравствена чистота на исляма. Не знам защо. Та така. Осман, който в този том още не е станал Първи, ми се вижда нещо средно между Крали Марко, Шварценегер и някакъв много кофти вариант на Джеки Чан. Не смея да включа в аналогиите Чък Норис, по разбираеми причини.

За приличието на неприличните

Преди няколко дена написах във фейсбук страницата „Какво чета“следното мнение за книгата на Гарст Грийнуел „Каквото ти принадлежи“:

Книгите, които си купувам, обикновено са ми препоръчани по някакъв начин (например от "Библиотеката" на БНТ). Колебаех се дали да ви споделя мнението си за "Каквото ти принадлежи", защото изобщо не съм от хората, които биха промотирали по какъвто и да било начин хомосексуализма. Крайно съм гнуслива и няма да подкрепям с цитати мнението си, че изключително високите оценки, които романът е получил от реномирани издания като „Ню Йоркър“, „Ню Йорк Таймс“, „Вашингтон Поуст“ и номинацията му за американската Националната награда за литература за мен не са безспорни. Ще отдам на преводаческа концепция факта, че в прочувствени или просто информативни сцени вместо с "член" текстът обилно е поръсен с "к*р" и "х*й". Обаче цялото технически подробно описание на междумъжките занимания ми се струва с нищо незащитимо. Споменавам книгата, защото, ако човек преодолее първите две части, в третата ще се сблъска с уникалното описание на типаж, какъвто пази боже да срещнеш в реалния живот (от това Бог не ме е опазил, та го знам отлично) - безсрамен като маймуна, с онова съчетание на безсрамност и беззлобност, което те кара безсилно да гледаш как ти съсипва живота. Така че - по-скоро да, струва си книгата да се прочете. Образът на Митко наистина е принос в галерията на художествените образи. А могат да се срещнат и подобни на афоризми, макар и не толкова ясни, изказвания.

Това беше постът Мислех, че съм казала ясно следните неща: 1. Книгата по-скоро трябва да се прочете. В нея има образ, който бих определила дори като принос описанието на определени безнравствени типажи. 2. В книгата по някакъв начин се засяга темата за хомосексуализма, но аз не заради това пиша за нея, защото сексуалните отклонения не само че не са в обхвата на вниманието ми, но и не смятам, че трябва да ги вкарвам в нечий друг такъв. 3. В книгата има места, които определям като гнусни. И мисля, че онези, които се канят да дадат 17 лв. за книгата, трябва да го знаят, защото не го пише на задната корица. 4. Използването на „кур“ и „хуй“ в текста може да се дължи или на авторско решение (но не съм виждала оригинала, за да го потвърдя) или на решение на преводача. И в двата случая смятам (а и речникът го смята), че думите „кур“ и „хуй“ имат вулгарна окраска и за мен остава необяснимо използването им в неутрален или дори предполагаемо нежен контекст. Художествено незащитима намирам и подробността, с която се описват въпросните хуйове, курове и действията с тях. Това е цитат от стр. 111, с който подкрепям точки 3. и 4.

5. Предвид на точки 3 и 4 съм на мнение, че книгата, макар и любопитна като явление, все пак не заслужава суперлативите на реномирани издания и номинации за подобни награди. И пак повтарям: по-скоро трябва да се прочете. С цел разширяване на литературната грамотност. Това си е мое мнение, не съм го вкарала в парламента, не съм изкарала войската да го налага на беззащитното население. Обаче бях залята от нападки, че съм: 1.Хомофобка 2.Доказателство, че сме глупава нация 3.Консервативна 4.Морално застаряла 5.Извадена от нафталина Ако сега кажа, че нападките идват само от мъже, ще изляза и феминистка, но да, факт е. Мъже, „изчели и попили книгата като гъби“, мъже, смятащи че „в художествените текстове няма езикови прегради“, мъже, размахващи като знаме факта, че "на Буковски всяка дума му е цинична", някакви абсолютно нетолерантни воини за толерантност към хомосексуалистите, като че ли за това ставаше дума в поста ми. Преди доста години едни гимназисти, израснали с текстовете на днешния народен водач Светльо Хиподила: А-а-ах, А-а-ах... От тебе клиторен оргазъм - ой, ой, от тебе клиторен оргазъм - ой, ой, от мене е анален спазъм - ой, ой, от мене е анален спазъм от тебе клиторен оргазъм Путка незадоволена - ти си... /4 също ми говореха, че всичко е разрешено. Понеже шофьорът на автобуса, с който ни връщаха от зелено училище, заплаши, че ще метне колата от урвата, ако тези от последните седалки не спрат да крещят за путката. Та като ми каза единият, че всичко е разрешено, аз му предложих най-делово: - Тогава защо сега, като се приберем, не вземеш да наебеш майка си? Гимназистът се стъписа, вдърви се и каза сащисано: - Е, госпожо, сега вече прекалихте! Добре, ама нали всичко е позволено? Или не всичко? Или може би дори за феновете на Буковски и Грийнуел има някакви прегради? Някакви табута? Или може би да описваш цедене на курове може, ама да не желаеш да пропагандираш хомосексуализма - не? Феновете на куровете и на казармените вицове забраняват. И защо тогава пишат „кур“ и „хуй“ със звездички? Да не би някъде дълбоко в тях да премигват остатъци от ПРИЛИЧИЕ? Всъщност, исках да поставя въпроса за художествената защитимост на сексуалните сцени, за оправдаността на използваните вулгарни думи... Вместо това се набутах между шамарите на едни живи доказателства, че четенето на художествена литература не е за всеки. Някои по-добре да се ограничат до мръсните вицове във вестникарските притурки.

Цари Мали Град: Браво и малко инфо

Попаднах (буквално попаднах) в Белчин през пролетта на 2012, когато Цари Мали Град беше само поляна с разкопки. Това е догавашният ми пост: http://kolchakova.blog.bg/turizam/2012/04/12/belchin-i-malko-eklektika.938915 Сега отидох със съвсем съзнателното намерение да видя с очите си крепостта. Вече съм се убедила, че нямам ама никакъв вкус и никакво разбиране, но все пак ще си позволя да кажа, че крепостта е възсъздадена (?) с много мярка и с много добри намерения и нежно отношение към посетителите. Мога да кажа само БРАВО и да приключа, но все пак ще пусна малко снимки, за да не съм съвсем безоснователна. Да започнем с пътеката по хълма "Свети Спас". Първият път се качвахме по "стръмната пътека", този път - по "полегатата", но забелязах, че "стръмната" също е направена, така че да приемем, че гледаме едно и също нещо:

На всеки петдесетина метра има пейки за отдих, дори цели заслончета, които са много необходими, въпреки полегатостта на пътеката.

Можехме да се качим с "релсовото съоръжение", но опашката ни обещаваше час чакане, който час употребих в пъхтене и пръхтене, т.е. много по-здравословно. Подобни "фуникульори" и "асансьори" съм виждала в Чили, на хълма "Сант Кристобъл" и във Валпараисо. Най-лявото е у нас:

Между другото, пътуването с него отнема три минути, за разлика от чакането. Съоръжението е бонус към билета за етнографския музей и крепостта (един билет и за двете неща). Т.е. ако искате да се качите, трябва да си купите билет от музея долу, ако ще слизате - или вече трябва да имате билет или да си купите от крепостта. Обаче не ги проверяват. Трябва да се има предвид, че от 12:00 до 13:00 часа съоръжението не работи - това сигурно превръща опашката в гигантска. Повече полезни подробности могат да се прочетат тук: "http://www.carimaligrad.com/bg/content/1/%D0%9A%D0%B0%D0%BA+%D0%B4%D0%B0+%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%B3%D0%BD%D0%B5%D1%82%D0%B5.html "> Хълмът няма нищо общо със спомените ми. Неузнаваем е. Единственото, което не се е променило, е дървото с хралупата:

Разликата е, че когато идвах тук предния път, бяхме само ние, а сега, за да снимам дървото, трябваше да чакам опашка от хора, желаещи да се усмихнат на обектива от дълбините на дупката. Реших да съм изключение и да не се увековеча за пореден път, надничаща като дебела нахилена катерица от възтясното си жилище. Eто още няколко сравнения, като отбелязвам, че може ракурсите да не са същите, защото не съм ги търсила съзнателно, но все пак нещата стават ясни.

LUO6b0bXs1s/VZPkYt3U0YI/AAAAAAAAB3A/6ZmDiHngR-Y/s1600/%25D0%25BF%25D1%2580%25D0%25BE%25D0%25BC%25D0%25B5%25D0%25BD%25D0%25B85.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;">

Държавата Господария-на-ефирия

Проверих и установих, че не съм:
бездомно куче;
мечка;
лесбийка;
самотна майка;
циганка или каквато и да е друга малцинственка;
дете в неравностойно социално положение;
безработна;
социално слаба;
медицинска сестра от Либия;
имигрантка;
национален парк;
къдрав пеликан;
блатно кокиче...

Затова мен няма кой да ме защити.

Лекарите ме отпращат с "Ами така ше е" и дори на проверяват как и защо е така.

Полицаите са имали двайсетина случаи в частния ми и още толкова в служебния ми живот възможности да открият престъпник, взломаджия, нарушител на реда и прочее - вместо това те изповядват дзен-философии и ме убеждават, че ако човек няма нищо, няма какво да му бъде взето.

Общината изпада в паника, ако я призова да си изпълни задълженията по закон. Примерно - да направи улица или нещо там по ЗУТ и ЗУЕС. И излиза в отпуска. А, първо ми пише писмо, че не съм й приоритет. На нея и на целия Общински съвет.

"Софий ска вода" АД като същи номенклатурчик ми размахва назидално комсомолски пръст, с което цели да ме разсее от въпроса ЗАЩО нямам вода и безкрай ми пише писма да си прекарам нов водопровод. А устно ми припомня, че съм жива и здрава, така че къв ми е проблемът.

ДНСК въобще не се интересува от незаконните кооперации наоколо ми, които пък по нов български обичай изповядват веруюто, че не може хем да си в София, хем да имаш слънце. То, слънцето, въобще вече не е сред необходимите неща за всяко живо същество.

И сега най-любимото ми е, че един единствен адвокат се съгласи да си поговори с мен - по само един казус (не че не взе пари за изслушването). И каза достолепно, бавно и тържествено:
- Да, госпожа, всички закони са на ваша страна. Обънете се към "Господари на ефира".

И така аз установих, че не съм гражданка на България (освен че не съм малцинство, мечка и блатно кокиче). България мен не ме пази, тя ми взима данъци. И неправителствените организации не ме пазят. И природозащитниците. Единствената ми надежда е да ме защитят "Господарите на ефира". Боже, дай ми гражданство в държавата Господария-на-ефирия

Две снимки

Във връзка с темата на Втората Котка на Шрьодингер ще пусна две снимки.

Първата снимка е правена с мобилен телефон на тъмно в заведение. Това извинява донякъде крайно лошото й качество.

Втората я направих една сутрин, като влязох в банята. Заклевам се, че няма човешка намеса!

И понеже не ми е ясно, какво става с този блог, ще ги пусна и в
http://kolchakova.blog.bg/, където може и да трият коментарите, които не са тъпанарски, но снимки все още могат да се качват.

Кой ти чете Захари Стоянов!!!

За всички, които смятат, че са открили нещо или се мъчат да открият, а не могат, смятам да пусна няколко извадки от книгите на Захари Стоянов, когото даже... даже... абе НИКОЙ не чете.

Първото, от "Четите в България", е малко дълго, но ако го съкратя, ще се изгуби чарът.

Изстъпи се някоя разпалена глава и говори убедително, че Хаджията е съборил 5000 души мръсници заедно с дружината си, той сам убил един паша, Караджата отсякъл главите на пет души черкези с едно замахвание, байрактарят гонил 50 души башибозуци на половин час разстояние; Тотю войвода убил два коня с юмрука си и пр., и пр.

– А где потънаха лешовете на толкова кучета? – пита някой си Тома, който, макар и да вярва в християнското мо­гущество, но все терсене му се вижда, че стотина души са можали да затрият 5000 души.

– Куча вяра е хитра – отговаря втори.

– Нощно време изкопали един голям трап и там ги наръгали с пушките им заедно.

От подобни разговори, които ставаха във всеки град и село после 1867 – 1868 год., патриотическото заключение биваше такова: на петдесет хиляди души турска войска три хиляди души наши братя са доволно да ги разпръснат. Забележително е и това, че колкото по-отдалечена биваше местността от оная точка, в която върлува Тотю и Хаджията, толкова повече увеличаваха и обожаваха техните дела, толкова повече растеше славата им, а заедно с това зрееше и идеята, за която те погинаха. Разбира се, че причините на всичко това са много, но аз ще поговоря само за една, най-важната и съществената, която живее и до днес и следва да се не разбира още от мнозина. Аз говоря за гласността на живото и печатното слово. Представете си например, че в епохата на Тотя и на Хаджията в България имаше свободно слово, за всяко събитие и лице можеше да се говори безнаказано както от страната на турци, така и от наша страна. Представете си втори път, че когато войската заобиколи Тотя при гората Пустия, а Хаджията – в караесенските лозя, много любопитни от околните градове Търново, Свищов и Русчук присъствуваха на тия битки, описаха ги във вестниците, едни за, други против, всеки си каза мнението, разгледаха тяхната зла и добра страна и пр. В такъв случай аз държа парола, че ни Филип Тотю щеше да стане хвърковат, ни Хаджията и Караджата прочути. Те щяха да умрат още тогава заедно с всичките баснословни предания за тяхното геройство. Тяхното величие се дължи именно на тайнствеността и на строгостта, които поддържаше и създаваше само турското правителство.

В демократическите държави, там, гдето всемогущият великан – свободното слово – не е затиснато под царския престол, няма херои, не съществуват отделни гиганти. Свободата на печата, която блъска наляво и надясно, реше крилата на знатните и големите хора. Достатъчно е една избирателна борба да омаскари всекиго, колкото той и да е прочут, т. е. аз искам да кажа, че във време на избори, когато съвестите се продават с трампа, и Господ да бъдеш, пак няма да те пожалят. Доволно е да противоречиш на някой пиян агитатор, комуто е обещана служба от неговия кандидат, или на селския кмет, който е получил някоя пара и друга, за да вика „ура“ и „да живей“. Не говоря за противните вестници. На втория още ден те са готови да ви прикачат на врата сиренен мях. Но да не помислите, че в такъв случай ние сме против избирателните борби и неприятели на свободното печатно слово? Пази Боже! И ножове да звънтят над избирателната урна, и кърви да текат под масата на бюрото – пак тоя род борба е хиляди пъти по-полезна на народите, отколкото ония упра­вления и държави, гдето има „быть по сему“, гдето всичко е турено в ръцете само на едного. В изборите можеш да се понапиеш, можеш да заповядваш на жандарина, който стои отстрана като коза, па можеш и да се досегнеш до големия му калпак. Колкото за вестниците, които псуват на четири страни и за които мнозина говорят: „Развалиха народеца ни“ – това е бошлаф. Ако в един град няколко души честити бакали донесат вонеща риба, то следва ли от това да правим заключение, че вкусът на хората ще се развали? Напротив, ние мислиме, че в подобен случай те ще умеят по-добре да разпознават добрата от лошата стока.

Ако някой българин и да не знаеше защо е минал Хаджи Димитър, то турският заптия му обаждаше: „Той ви е баща, пезевенк“ – говореше царският човек.

Правителството се боеше да види името Хаджи Димитър или комита в колоните на някой вестник; смъртно наказание и заточение очакваше оногова, който би написал това. Така постъпяше то просто по тая причина, защото се боеше да се не прочуй Хаджията; а Хаджията вървеше от уста в уста и от година на година ставаше по-голям светец. Следователно самото правителство и неговите хора подействуваха най-много за разпространението му.

Но да не помислите, че само турското правителство и неговите пияни каймаками постъпяха така рачешката. Лъжете се. Заклетите врагове на свободното слово живеят в образо­вана Европа. Там те бият денонощно своите учени глави какви по-разбойнически мерки да се измислят, които да задушат по-чувствително това свободно слово, най-силното оръдие на всеки един народ. Помнете, че там, гдето това слово е в орловите нокте на монарха, краля или княза, там няма свобода, няма народ, там се чува гласът на войска и на жандарми. Аз говорех, че по епохата на Хаджи Димитра и на Тотя ако имаше свободно слово, то техните подвиги щяха да се забравят още тогава: но това е противоречие. Ако имаше свободно слово, то Хаджи Димитър и Тотю заедно с всичките свои другари не щяха да минуват Дунава нощно време, а щяха да си живеят на бащините си огнища, мирни и спокойни граждани. И така, да живее свободата на печата и на живото слово; но нека и народите са готови на всеки час да въстанат като един човек, щом се появи някой венценосник и поиска да убие това народно право!...