петък, 19 юни 2009 г.

Ние с Чили 14

Тъй като тук нещо не става с публикуването, поместила съм го на www.kolchakova.blog.bg

четвъртък, 4 юни 2009 г.

Ние с Чили 13

25.02.2009 - САМИ

Ара замина с приятели на океана. Това имаше две последствия. Първо, наложи се да решим, че вече можем да се оправим и сами из Сантяго. Второ, това нямаше да може да бъде документирано с хубав фотоапарат.

Мира отдавна ни говореше за този Интерактивен музей, в който имало едни клавиши на пиано, по които като скачаш, и те свирят. И сега ни каза, че ще отидем там, ще видим куп интересни неща и ще ходим по клавишите. На същото място било имало и аквариум, но ние първо да сме отидели в интерактивния и да сме походели по клавишите, и да сме полежели на пироните...

Имаше един момент, в който заподозрях, че в тази къща има максимум два комплекта ключове. Пропуснах да го уточня, както и да попитам, дали пък затова не се събираха по спирките из шестмилионния град. За успокоение на моята невроза едината връзка се оказа у нас. Замислих се, дали пък да не отида и да им навадя безброй ключове от ателието, което се намираше срещу къщата, но тази мимолетна мисъл беше изтикана от предстоящото предизвикателство.

Мира ни написа старателно по посоки и спирки как да стигнем до Интерактивния музей (Museo interactivo mirador), ние го проиграхме "на сухо" по картата и тръгнахме. Очертаваше се един много спокоен, с малко и постижими цели ден, в който двамата с брат ми щяхме да си се скитаме флегматично, почти като медузи по течението. "Ел Ниньо". (Затова най-обичам да си се разхождам с Митко. И да препира някой, то това съм аз.) За да не създавам лъжливи очаквания - точно така и стана. Спахме до късно (ах, тази прохладна, лятна, зелена от пердетата спалня!). Закусвахме, пих кафе, къкрихме си над картата... Обожавам така.

Само дето стана къде обяд и когато излязохме вън беше обичайната (всъщност не толкова за двайсет и пети февруари) пещ. Последва един дъъълъг път с метро по различни линии. Ние допълнително си го удължихме, докато разберем, че не всички стълби служат за прекачване - някои направо те извеждат навън. След няколко опита (отвисоко сигурно сме били като мишки в лабиринт) се обучихме как да разпознаваме изхода от преходите, макар все пак да мисля, че се образува интуиция, защото не мога да си спомня нещо когнитивно в цялата работа.

От път и кръгови движения, придружени с катерения по стълби, се обезводнихме. След метрото преодоляхме още един почти безкраен път по улички между строежи, покрай някави безкрайни тревни площи, които по някакъв начин бяха свързани със спорт...

А слънцето... А слънцето!... !!!... Накратко, пристигнахме до този MiM напълно изчерпили водните си запаси във всякакъв вид. А аз лично - с твърдото решение това да е последният ден в живота ми, в който стоя права повече от половин час.

Голяма радост ни беше тази чешмичка.

И сега, понеже този музей по тематика предполага евристичност, искам да споделя, че чешмите през цялото ни чужбинско пътуване бяха един непрекъснат стимул за развитие на инженерния ни потенциал. Независимо къде: по летищата, в тоалетните, по улиците... Де що имаше чешмичка, тя веднага започваше да стимулира трескава мозъчна дейност: КАК ДА ИЗКАРАМ ОТ НЕЯ ВОДА?


Дори ако това е кранче, пак трябва да откриеш къде е и накъде се върти. Но то може и да не е кранче. Може да е лостче. Само едно от видимите лостчета, може да се окаже онова, което ще ти даде шанс за съживяване. А може и да не е лостче. Може да е педал. Ако чешмичката е в градинка - нищо по просто от това да я обиколиш и на намериш педала. След като си се убедил, че не е кранче и не е лостче. За фотоклетките не говорим. Това се научих веднага да го правя много небрежно - прекарвам "случайно" ръка под крана и ако не се намокри (ръката), почвам да търся нещо друго. Например - някое копче. Нерядко се оказва, че лъскавото нещо, което упорито натискам, всъщност е просто фирмен знак на местната "Видима". А някои копчета, както се вижда и от горната снимка, предполагат пиене на вода в особена поза. И така си седя в някоя тоалетна и извършвам предметно-манипулативни действия (за който е забравил - те са характерни за ранна кърмаческа възраст), мъчейки се да си измия ръцете без да се издам, че не знам как. А наоколо, ако има някой, той успява така ловко да си пусне водата, че аз да не видя. Или пък прави нещо друго (сресва се, възпитава си детето) и аз се чудя с какво да си запълня времето докато най-после пусне водата и аз открия липсващата информация. И така не само с водата, но и с дозатора за сапуна и с кутията за кърпи за ръце, от която пък по някой път висеше не салфетка, а чувалена лента, две педи широка и веднъж дори видях, как едно момиченце си бършеше ръцете в това зебло. Не приличаше на ненормално, ама може и да беше. А веднъж пред сто жени се борих с вратата на една от тясна по-тясна кабинка, която врата по всички показатели трябваше да се отваря навън, като се държи за един никелиран винкел (бях го умозаключила след внимателно разглеждане отдалеч). Обаче се оказа, че това не е дръжка, а панта и вратата се отваря навътре за по-удобно. Вътре също можеше да се наложи да се анализира от къде точно се пуска водата, но там вариантите бяха по-обозрими и никой не те притеснява в анализите ти. Ей такива културни шоци.

Стигнахме до касата и започнахме разговор на тема "искаме два билета и за двете неща". Момичето отвътре много услужливо и два пъти по-бързо започна да ни обяснява нещо, като тикаше химикалката си по разни листчета. Като че ли не ме чу на какъв точно испански и казах какво искам. Като се убедих, че нищо не може да разколебае увереността й, че ако много дълго бучи с химикалката си насам-натам, аз ще й кажа какво съм си избрала, тикнах най-едрата банкнота, която имах с надеждата, че тя ще реши вместо мен и парите ще стигнат. Така и стана. Получихме известно количество листчета (билети и касови бележки) и се отправихме към аквариума с подсъзнателната надежда, че там ще е хладно.

Тези съоръжения от метални рамки и пластмасови ленти служат за нещо, но не разбрахме за какво. Навръщане забелязах, че през тях с весел смях тичат деца и това страшно ги забавлява. Всъщност, направих снимката за да покажа кошчетата за разделно събиране на боклука.

Аквариумът:
На входа дадох свитъка бележки, избраха си каквото им хареса, останалите ми ги върнаха.
Вътре те посреща това:
Това те придружава по стълбите:
Както е видно - няма чак толкова много аквариуми, но е прохладно.

И също има разни интеактивности:
Един-два аквариума:

Моай, разбира се. Но поне не е Пабло Неруда. (Това май е неуместна шега, още повече че не мисля така).Ей в това тунелче влизаш
и над тебе в едно куполче плуват рибки.
Разбира се, няма замаха на виенския зоопарк, но пък има човешки размери и е доброжелателно.

Тази детска площадка също е вътре в сградата.
После прекосихме пак жаравата и отидохме в МиМ-а.
Отново двуетажна сграда. Има си указатели:

А това е въпросното пиано. Сега да си представим, как прочитаме табелката, на която пише, че е само за деца до седем години (килограмите и ръстът не са указани), пренебрегваме я и започваме с Митко да подскачаме по тези клавиши.

Стои въпросът, виждала ли е Мира пианото на живо?

Иначе в музея имаше стотици постановки, илюстриращи всевъзможни закони на динамиката, кинетиката, статиката, оптиката... Не се сещам други думи от дяловете на физиката, но имаше какво ли не:



Ей това са онези милиарди цилиндърчета, на които можеш да се изобразиш:
А можеш и да си полежиш на пирони. Тук Митко дори се набоде на един, но не си спомням къде, май по петата. Не че преди това съм имала желание да си почивам легнала точно пък тук (предимно от грижа за пироните).

В тази зала имаше съдове със сапунена пяна и с обръчи (вместо с ключа от бараката) можеш да си правиш не балончета, а цели сапунени цилиндри...
Или вдигаш с въжето една метална пръчка и между нея и сапунения разтвор се образува ципа:
Хубавото е, че подът е на ситна решетка, така че никак не е мокър.

А тука това "оръдие" духа въздух и крепи топката.

Повечето посетители са деца, но и по-големите могат да си намерят занимания:
По едно време заварих Митко да изследва с този уред лявата си ръката - от това, което се вижда, до нещо на ниво под клетка: образът се приближава все повече (като по научно-популярните филми, в които някой сперматозоид се носи-носи...).


Натиска Митко копчето и тръгваме: длан, пръст, папили (или както се казваха там линиите), кръвоносни съдове... Натиска другото копче - същото в обратен ред... А аз като гледам тази ръка, казвам: "Абе, Митко, тоя палец май не е твоят, бе". Защото ръцете са му много красиви и палците никак не са му криви. И за да докажа това, почвам да приготвям изказване в смисъл каква част от неговата ръка е на екранчето долу и каква на екрана горе... И докато се готвя с тези параметри и аргументи, какво направи момчето? Ами сложи си долу дясната ръка. А на екрана се появи пак лявата.

Среща с мечка, но не съм сигурна от коя страна трябваше да бъде направена снимката.

Това пък е снимка от втория етаж. Едно, че показва, колко голям е музеят. Второ, че на преден план има нещо, на което искам да обърна внимание. Понеже всички тези инсталации непрекъснато се пипат без всякакви пречки от стотици деца на възраст от количка до..., естествено е и да се чупят непрекъснато. Затова навсякъде има групички от майстори, които да ги поправят. Точно това се вижда в паяжината, макар и не много ясно. Но ме подсеща да кажа, че докато Митко обикаляше да изследва законите на физиката,

аз поседнах на една пейка и се загледах в една такава групичка от двама души. Гледах ги, гледах ги... Абе нещо ме смущава, както ме смущаваше и онази групичка на Сиете Тасас. И понеже тук имах повече време, най-накрая проумях какво ми е терсене.
Първо: ако нещо се е счупило и около него има няколко души, и няколкото работят по поправката. Няма нито един, който да гледа и да вика: "Дръпни малко! Изтегли го! Пъхни тука, де! Я малко насам!". И то това всъщност е и второто - никой не вика, никой не се тюхка, никой не псува. Тихо си вършат работата.

Тези жени тука също не пищяха, не се смееха, не се шегуваха, а просто бършеха очилата след сеанс на стереокиното.
Подтискащо дългият обратен път бе леко "украсен" от едно ледено моте и се прибрахме като никога по светло, защото вечерта ни предстоеше тържествено посещение на ресторант. Ара играла от името на Мира в сайта на някакъв вестник и спечелила вечеря за двама в един тузарски ресторант. Благородно предоставила правото на притежателя на името и така ние се появихме там трима, което не възмути никого.

Ако съм успяла да създам впечатление, че при Мира нещата стават някак внезапно, спонтанно и импровизирано, то товав същност не е съвсем така, а може би и съвсем не е така, пък аз не съм доразбрала. Във всеки случай и когато ходихме на Сууел тя имаше сериозни разпечатки от интернет за пътуването и сега също няколко дни предварително беше разпечатала пак от интернет менюто на ресторанта и ние прекарахме няколко часа над него, докато Митко си избере какво би желал да консумира. Така че отидохме там с готова поръчка, която се измени на място с не повече от 50%.

Преди да влезе, Митко обходи бързо района и намери тези бъчви.

Веднага припомням, че сме само с моя апарат и това много личи по снимките.

Имаше и друга зала с фонтан по средата, но предварително беше ясно, че от снимката няма да излезе нищо.

Тук пих най-божествения коктейл, който някога съм поглъщала (не че ми се е случвало често) - кайпириня (Caipirinha) - от лайм, захар, лед и ликьор от захарна тръстика, който се нарича кашаса. Този лайм там е много дребен, много и по друг начин ароматен и май има и той нещо общо с пустинята.

След това си напоръчвахме отново морски неща във всякакъв вид:

просто скариди с портокалов сос

палачинки с миди

Викнахме си също и салати, и два вида миди в черупки и още доста неща с морски дарове (ненаяли се!).

А Мира, вегетарианката, си поръча суров спанак със сурови гъби, за което не мога да кажа, че не съм го виждала, но в следващите месеци ми стана основно блюдо.

Когато дойдохме до десертите (сладолед, нещо с кестеново пюре,

еклери и не помня още какво), настъпи известно разочарование, защото сладкарството (особено екзотичното) в Чили май не е особено застъпено за голямо Митково неудоволствие.

Обслужването беше царско. Сто човека се въртяха около масата. Стоте човека се въртяха около всички маси, не само около нашата и всички биваха обслужвани светкавично, и всички получаваха точно онова, което са поръчали, и нито веднъж не се чу нещо за "колегата", който трябва да го свърши.

Не мога да не спомена тоалетните, в които не само имаше музика, но и картини, в това число - в кабинките.

Доволни се заприбирахме, а това е залезът в Сантяго:

Остава ни само още един ден.

сряда, 3 юни 2009 г.

Хондурас - щафета

Руми Алексиева ми пусна щафета (от блога на Павел Николов) и ми постави задача да разкажа какво свързвам с Хондурас. Не знам, защо е избрала точно Хондурас.

От година, откак се запознах с песните на Тимур Шаов, ми се иска да намеря повод остроумно и на място да запея първия ред от песента му "Мы пойдем своим путем". Е сега намерих повод да го направя, макар и не заради остроумието:

Лично меня Гондурас беспокоит,
но в обществе нашем - другой коленкор:
Спорят до хрипа и до мордобоя,
О судьбах Отчизны ведут разговор.

Осталось-то выяснить самую малость:
Какой у страны стратегический путь?
Запад, Восток, Евразийство, Сакральность?
Короче, оглобли куда повернуть?

Собираются и ругаются
Вроде трезвые - что шуметь?
Кто-то западник, кто-то лапотник
А кто и просто так - потрендеть.

Който знае руски може да си достави удоволствието тук:
http://musicfond.com/music/track/-/%D0%A8%D0%B0%D0%BE%D0%B2%20%D0%A2%D0%B8%D0%BC%D1%83%D1%80/%D0%9F%D0%BE%20%D0%BA%D0%BB%D0%B0%D1%81%D1%81%D0%B8%D0%BA%D0%B5%20%D1%82%D0%BE%D1%81%D0%BA%D1%83%D1%8F.../?id=132927

А иначе от ранните си ученически години търсех някое географско название, което да използвам, когато искам да кажа "на майната си, дето никой не я знае къде е". Най-изразително ми се стори "Тегусигалпа". След време започнах да се пробвам да запомня на кое е столица (когато разбрах, че е столица) и дълго време бях убедена, че е на нещо като Брега на слоновата кост поради другото му име - Кот ди вуар. Прилича на Хондурас по наличните гласни. Задачата да запаметя на кое е столица все пак си остана и дето се вика наскоро, в най-последното десетилетие затвърдих, че е на Хондурас. После ми остана да запомня и че не се намира в Африка, което се отнася и за Никарагуа (това - в случай, че някой ми пусне щафета за Никарагуа).

Така за Хондурас.
Наложи се да заменя Тегусигалпа с "Антигуа и Барбуда" и то в смисъл, че ще се махна от тук и ще отида на майната си, където е по-добре. После, като го видях къде е, се замислих, че може би наистина е по-добре, но няма да си променям фразиологизма я!
Сега смятам да предам щафетата на един Тиранозавър, да видим какво му идва на ум за Антигуа и Барбуда.