Ние с Чили 10

21.02.2009 Valle de Colchagua

Още не бяха изсъхнали по нас океанските пръски, още не се бяха наместили ставичките – хукнахме на юг, отново през Ранкагуа, към Сан Фернандо и после към Valle de Colchagua, долината известна с производството на вино.
Преди тръгване – ранна сутрешна снимка с поредния моай пред хотела, от който ни взеха (до този хотел пък ни докараха с друг автобус от Парке Арауко и аз така и не разбрах защо беше прекачването).

В Сан Фернандо ни качиха на ретро-влак (Tren del vino), с който да стигнем до Santa Cruz и тамошната винарна.
Без коментари пускам няколко снимки от пътя (и шосеен и железопътен) – за да покажа нещо от Чили.
Това май е разсадник за палми.

Любимата розова църква на Мира.

Във влака (от ранна сутрин!) започнахме дегустация на вина.
За мое огромно съжаление нищо не разбирам от вина, вкусове и послевкусове. Но въпреки това е голямо удоволствие да си в такъв влак, да те обслужват толкова слънчево и да се чудят какво удоволствие още да ти доставят.
Началник влака? Кондуктора? Той не е баш слънчев, ама и не го видяхме повече.
Раздадоха ни чаши. Почнаха да наливат бели, червени вина и розета. Мезе – шишче със сиренца и сушени кайсии. Кошници с Empanadas,с курабийки...Културната програма – един твърде гръмогласен мъж.
Междувременно започнахме едно лудо снимане през прозореца, в резултат на което апаратът ми се напълни с десетки снимки на размазани лозя, наклонени като при ураган (това е защото нямам стабилизатор). Освен онези лозя на редове, с които сме си свикнали, имат и други масиви от асми, малко по-високи от човешки бой.
Общото между всичките е, че видът им е на непипнати от човешка ръка. Макар да имам доказателство, че се обработват и берат от хора.
Очевидно след тях не остават следи като от вилнели малоумници.

В Санта Круз на гарата ни посрещна музикална програма.



След като ни демонстрираха местен танц, поканиха някой от туристите да се включи. И от цял вагон чилийци (или поне – латиноамериканци) кой се включи? Мира. Която до сега не е танцувала такива неща, както се вижда, но е любознателна и обучаема. Започнах да снимам, но не очаквах, че ще спрат да танцуват преди края на музиката, затова се фокусирах в един момент върху краката на момчето.

Внезапно танцът беше прекратен и Мира, като изгледа клипчето, каза със съжаление: „Ех, не си снимала, как го целунах!”. Обаче Митко ме потупа: „Снимала си го”. Тъй като брат ми не е човек, който ще измисли нещо успокоително, очевидно съобщаваше факт. И сега е време за днешната загадка: какво е имал предвид брат ми?

Прощални снимки с влака (в профил и ан фас):

Качиха ни отново на автобуса и ни откараха до винарната Viña Santa Cruz (онова бялото на върха е обсерватория).

Не може хълм без Богородица.

Във винарски център и кръстът е от бъчви, както и да се разбира това.

Разказваха ни за виното, показваха ни.

Напояването е капково (това черно маркуче по земята), което, чух, в Европа било забранено, защото щели да се повишат добивите, пък имало някакви документи,които не били съгласни.

Пред всеки ред има роза. Розите индикирали състоянието на лозите. Ако за розата е добре – и за лозето ще е добре.

Малко от избите.

Те са действащи, но това не им пречи да са чисти.

И не миришат на бъчва.

Пак пихме вино, естествено.

Но това с избите беше малко по-късно. Първо, понеже много бяхме прегладнели:), ни заведоха на обяд в един ресторант, да речем, на хълм № 1:

Това е ресторантът отвън:

Това грозде по тавана е истинско – там си расте.

Понеже забелязах, че когато показвам снимки, най-голямо оживление настъпва щом се появи яденето – пускам снимки от шведската маса.

Нещо като боб.

Целинка:

Картофки:

Зехтин:

Царевица:

Огромните тави със сочни телешки, свински и пилешки пържоли не можахме да снимаме, но Митко успя да открие и къде магерят (буквално) готвачите.

И снимки от нашата маса. В началото:

Хлебче с тиква:

Масло с различни подправки:

С люта разядка:

И в другото начало:

Десертчето:

На туната (това зеленото) и се виждат семките-сачмички.

След това трябваше да се прехвърлим на отсрещния хълм. До там се полагаше да ни откарат с микробус, в който ни наместваха петнайсет минути. А пътят, който трябваше да изминем, е този (до жълтата сграда):


Човекът, който върви отпред, е местният организатор.
Микробусът, шофиран от жена, изгасна. Митко каза безстрастно: „Изгасна на втора”, ама не разбирам къде тук е интригата. Дали не се беше опитала да тръгне на втора? Докато тя запали, човекът почти стигна отсреща. И така разбрахме къде отиваме и за колко метра всъщност става дума. Ама на - глезиха ни.

Разгледахме музея на виното. Снимка към музея:


Снимка откъм музея:Изключително много съжалявам за това, че не снимах момичето, което ни разказваше за виното. Изглеждаше на 14-15, смугло, но с избила руменина и такива прекрасни зъби, че не можех да си откъсна очите от тях. Между тези зъби испанският звучеше като вълшебство. Отделно, че детето се отнасяше абсолютно отговорно към работата си. Мечтая да видя наша ученичка да артикулира така!

Само да вметна, че основният ни екскурзовод, от Сантяго, беше студент - Сирил (предполагам - Ciril), с перфектни, каза Мира, английски и френски (ама, както се казва във вица, като знае толкова много езици, да не сме се разбрали?). Това по темата кой как заработва пари (добавка към онези жонгльори от кръстовищата).

Естествено, че имаме на снимка всяка тапа, тирбушон и бутилка от музея, но няма да влизам в подробности. Тука едно пано се е получило интересно.

От хълм № 2 с лифт се качихме на следващия хълм №3,

на който има обсерватория и възстановка на индиански къщи от различни племена.
Да обърна внимание все пак на тези великолепни, сияещи... треви.

Ето ги къщите:

Не са били много високи тези индианци.

Направо са си били дребни.

Това над огнището, каза организаторът, било легло, ама според мен нещо се е объркал, като ги гледам тези сиджимки, на които виси. А и не вярвам един да спи там, а другите да го гледат отдолу, щом пък е чак толкова хубаво да се опушваш. По-скоро ми прилича на сушилня.

Тези маски показват китайско влияние. Според мен ставаше дума за съвсем скорошни неща, защото ми се струва, че китайците са дошли след испанците.

Най-после да видим моай!

Нещо ритуално:

Имаше и нещо като ботаническа градина – купища кактуси и столетници. Този изсъхнал кактус май е от онези, от които се прави pala de agua (музикалният инструмент със семената, който издава звук на течаща вода).

Това е изглед от обсерваторията (която, естествено!, работи нощем).



Още от покрай обсерваторията:

Малко на сянка:
Още малко панорами:

И това е - тръгнахме си.

Едно сънче навръщане.

Още веднъж долината Colchagua:


През част от времето се опитвах да обясня в пряка реч, защо така ми харесва името на тази долина, но май не успях. Затова сега ще опитам в мерена:

* * *
Съзнаваш ли, Колчакова,
че ретро-влак те лашка
в далечната Сolchaguа,
чилийската адашка,

а всъщност – и роднина
(ний всички сме от Банско),
и няма чуждо вино
макар в далечно странство,

и странство, всъщност, няма:
Сolchaguа, Колчакова,
си е на хвърлей само
(ако си силен в мятането).

Като слязохме на Парке Арауко, слънцето залязваше:

Това 0485, което свети на таблото, информира колко свободни паркоместа има на паркинга.

Преди да се приберем, минахме през супермаркета Jumbo, където Митко демонстративно наснима една значителна част от артикулите. Това е въпросното cochayuyo – водораслото, което ако много дълго вариш, може и да изядеш. Грешка е, че не взехме.


И накрая, пак към начините да се заработват пари от малките и младите. Студенти с униформи на магазина седят до касите и помагат на клиентите да си приберат стоките в торбички. А клиентите им дават стотинки в една касичка - ако искат. Защото студентите не са там на заплата. Мира, като човек, който има двама студенти, не пропуска да пусне звонка от рестото.