сряда, 14 април 2010 г.

ВЕЛИкден във ВЕЛИнград

Колежка на майка ми й разказвала екзалтирано къде е ходила през почивните дни – какъв спа-хотел, какъв лукс, какво чудо, и басейн с минерална вода, и сауна, и... и... И само за 20 лева на човек с включена вечеря и закуска. Дигнахме се и тръгнахме. Аз, естествено, се обадих предварително да ми кажат как се стига до това вълшебно място. Някакво бързоречиво момче отсреща объркано запремята разни думи като „два километра”, „един километър” „бензиностанция на Лукойл”, „вдясно”, „вляво”, „табелка”, „пак табелка” и всички те му се струваха синоними. Не ми отговори на нито един уточняващ въпрос, но аз и не настоявах много, защото все пак знаех селото – Драгиново. И на картата го намерих – не може да не стигнем до него

Случихме великолепно откъм слънчевост и липса на навалица по пътищата време.

Седнах аз на шофьорското място и изобщо не се вслушах в деликатните думи на брат си да спра на изхода на София и да погледна лично картата. Викам си – той ще ми навигира. И той ме изнавигирА – свали ме от магистралата още преди да сме се качили на нея – щото смятал, че трябва да караме по един син път. Ами карахме по него. Отне ни сигурно поне един час повече, ама беше празно, спокойно и приятно да гледаш пейзажа, вместо да те юркат със 120 разни мъжища в лимузини и джипове и да те притискат до тирове, които карат като рокери. Е, наистина, като се изкачих на едно възвишенийце, пред мен се ширна нещо, което ме накара да спра и да заявя: „Според мен пътят свърши”. Последва кратък спор с реплики: „Не, бе, това е път” – „Как ще е път, това е разкопано място” – „Път е, бе” – „Не е път” – „Айде приближи се да видим има ли път”. И така със скоростта на пешеходец-тежък инвалид преминах няколко километра сипаничав терен, в който нямаше и една педя здрав асфалт, затова пък – много поводи да обсъждаме колко точно пласта такъв е бил трупан през годините. После асфалтът отново се обозначи и въпреки честите дълбоки дупки спорът „на пътя сме – не сме на пътя” затихна от само себе си.
Стигнахме ние най-после до една табела "Велинград", но град нямаше. Продължихме вече силно колебливо, оглеждайки се, като бяхме отхвърлили всички ориентири свързани с отстояния неизвестно от какво и търсехме просто бензиностанция на Лукойл. Намерихме я. А веднаха след нея на едно дърво вдясно „Спа-хотел Сарай” – зелена стрелчица. Която, обаче, сочи едно нещо, което по никакъв начин не събуди у нас подозрения, че е път. И решихме, че независимо дали в края му има сарай със спа, ние няма да разбием колата, а ще идем някъде другаде. И пак бааавничко продължихме да кретаме и да се оглеждаме. След няколко минути, в които все така не забелязвахме град, се натъкнахме на стълб с по-голяма зелена стрелка „Спа-хотел Сарай”. И тя сочеше надясно, та решихме при такова съвпадение на посоките да повярваме и да завием. Още повече, че имаше приличен асфалт. Сега ще покажа няколко снимки от пътя към Сарая.










Много ясно, че сърцата ни се свиваха и се чудехме дали сме в правилната посока. Защото колежката на майка ми не й беше споменавала за такива пейзажи. Обаче смело продължихме.




Ей това горното като го видях – предположих, че е цех за производство на багери и арматурно желязо, което съхраняват вертикално за икономия на място.

Долното според мен е конски пазар.


Таман да се откажем – видяхме голяма сграда, поспорихме по темата червена ли е или е оранжева, щото хотела бил червен на визитката, която майка ми взела от колежката си, пък това пред нас оранжевееше еднозначно. Приближихме. Той беше.



При невероятното площадче отпред


предположихме, че паркингът е отзад. Ама не беше. Обърнахме, спряхме пред хотела и замълчахме потиснато. Майка ми прошепна:
- Ако кажете, че не искате... Да ходим някъде другаде.
А в прозореца ни надничаше страшна черна физиономия на някакво създание, което по-скоро беше от женски пол и по-скоро не ни желаеше злото.
- Ами... кколата... – пророни брат ми. – Как ще я оставим тука...
Обадих се аз на мойта приятелка Росица, която доскоро имаше бунгало на Юндола и я разпитах за възможностите за преспиване на други места. Успокоих се от наличието на куп алтернативи, добих кураж.
- Абе, - викам, - хотелът е хубав, дошли сме да ходиш на басейн, н`ам к`ва баня и н`ам к`ви процедури. Няма значение какво е наоколо.
- Ама колата... – все така треперливо поде брат ми.
Отидох и питах момчето пред входа – имало било гараж. Решено. Влязохме.


Снимките от баните и рецепцията ги взех от сайта на хотела (http://spahotel-saray.com), защото ми беше неудобно да снимам. Рецепционистката ми поднесе необясним за мен феномен: как може да говориш перфектен български, а да не разбираш какво те питат. Както после ми обясни моята приятелка Росица, те били на друга вълна. Това е убедително обяснение, макар да не ми е ясно какво означава. Обаче за два дена се срещнах многократно с феномена – питах и не получавах отговор, правеха се, че не ме чуват ли, не искаха да ми отговорят ли... Пък аз се интересувах от съвсем прости неща. В случая: къде е басейнът, включени ли са наистина вечерята и закуската в двайсетте лева... Айде, за втория въпрос може да се направи на ударена, ако не са включени (ама бяха). Обаче какъв е проблемът да отговори на първия? Или на други подобни? Голям конфликт се получи в мен, защото, от една страна, бяха толкова учитиви всичките, колкото в живота си не съм срещала (из България). От друга – като ги попитам нещо, извърщат глави и не ми отговарят. Не само в хотела.
Удивителното е, че след телефонния ми разговор с бързорекото момче предния ден, в който аз мимоходом си споменах фамилията, а това момче въобще не звучеше като да е в затворено помещение, оказа се, че имаме резервирана стая. Дадоха ни карта-„ключ”. Отидохме да си вземем багажа. Момчето от входа предложи да ни помогне. Естествено, че можехме сами да пренесем две сакчета. Придружи ни до стаята. Лампите по коридорите са с фотоклетки. В стаята токът се пуска като в Европата с картата-„ключ”
Чистотата е съвършена. Легла, бельо, възглавници, пердета – безупречни. Всяка минута се чисти и се лъска. Служителките - бели, красиви, спретнати в европейски униформи, сияят от абсолютна липса на чалгаджийската похотливост, която можеш да срещнеш на всяка крачка в София (и не само там).
Банята в стаята - безупречна, с пълен набор от кърпи и хавлиени халати, сешоар (който работи). Наистина - за двама души, а ние бяхме трима. Известна липса на широта имаше във факта, че шампоанчето, сапунчето и гребенчето бяха по една бройка, но това се дължи, мисля, не на стиснатост, а на местонахождението.
Кабелната обаче – с пълен пакет.
Слязохме с брат ми да видим басейна, който все пак с много търпение бях узнала къде се намира.

Веднага искам да кажа, че снимките от сайта абсолютно отговорят на действителността.
Тук се напрегнах, защото според мен майка ми нямаше да може да се справи с тези стълбички (стави!). Пък нали ние затова бяхме дошли. Милият ми брат отказа да си слага банския и да ходи с нея да й помага. Силно се потиснах, ама й съобщих новината. Много съм подценявала куража на майка си. Изпрати ни да ходим във Велинград, а тя се насочи към минералната вода.
Ние палнахме колата, която чакаше непокътната пред входа и отидохме да се разходим из града, в който не съм била от сто години.

Паркирахме тук – не че знаехме къде сме.



Оказа се, че това все пак е центърът на града. Тръгнахме на посоки.
Ще пусна няколко снимки за обща представа.



Пролет е най-сетне!

Къща-победител в състезанието кой е по-най-най боядисан.
Християнство и будизъм на вратата - кой каквото си избере.

Други призьори в състезанието.


Следват две не толкова успешни в този смисъл, но все така мили:



Адашка:


Николай Гяуров е от Велинград:



А срещу него:



Не бил само един Беев, разбираш ли. Братя били.

Това е местен бор (на заден план):

А това е една година по-рано. Не местна палма:


И така блажено мотайки се по улиците попаднахме на базара на велинградските писани яйца и това направо осмисли деня ни:




























Естествено, че въпреки намеренията си да си купя най-после скъп и хубав апарат, си бях взела поредната сапунерка, ама каквото е –такова.



По едно време май му хванах цаката на снимането отблизо и исках да се върна да снимам петела още веднъж, но се оказа, че детенцето, което от известно време ревеше зад гърба ми на баба си, се е тръшкало точно за него, победило е и са го купили (за 7-8 лева). Нямаше го вече петелът.

Ние по-скромно си купихме яйца за вечерта от по 2,50. Излязохме и се оказа, че базарът е на петдесет метра от обраслия строеж.

Междувременно бяхме проучили къде е Клептуза (на 4 километра) и с трепет тръгнахме натам. Трепетът е мой, естествено, защото преди сто години това езеро ми се е виждало море. И спомените ми са като за райско място. Ето малко снимки, за който отдавна не е бил там.







Трябва ли да гледаме Клептуза отблизо?
Можем да основем клуб на снималите се проврени в тази дупка.




Ние ще участваме, естествено с две снимки – моя и на брат ми. А иначе първият въпрос, който възникна в главата ми, като я видях е: „Защо?”.
Прибрахме се. Междувременно пред хотела се беше отворила сергия с лъскави платове, която очевидно предизвика силен интерес.



Майка ми беше преодоляла стълбичката и сега сияеше щастлива. Послушахме мюезина преди вечеря. Щото джамията е на една ръка разстояние (таман да видите и площадчето).


Поразсъждавах на тема как в такова място се намират пари за такъв лукс. Мама ми предположи, че те, понеже нали ги знаеш колко скромно и икономично живеят, хлебец, оцетец... После моите проучвания намекнаха, че освен хлебец и оцетец има и дървена мафия, и ДПС... Ама като ги гледам какви са тихи и кльощави, може наистина да не си дояждат.
Вечерята беше обявена за осем часа.



Както предвиди брат ми като човек от бранша, менюто включваше салата от краставици, картофи соте, татарско кюфте (брат ми не позна само за татарското) и сладолед. Тук не разбрахме защо чакахме 40 минути за да ни сервират, а накрая момичето го направи с думите: „Аз ще ви донеса каквото ви се полага”. Очевидно имахме проблем с комуникацията и той си е бил в нас. Оркестърът свиреше български песни от типа на „Бургаски вечери” с лека ориенталска орнаментика, певецът и певицата пееха скромно, но вярно и приятно. Само трябваше волумето да не е на мах. Брат ми поиска да опита някакви десерти с екзотични имена, но нито можаха да му обяснят какво представляват, нито да му ги покажат. Защото ги нямаха, както разбрахме след още половин час чакане. Всъщност, не изключвам просто ние да сме прекалено припряно семейство, което не е склонно да седи с часове в ресторанта, а иска да се наяде и да си ходи. Ама при наличието на оркестър не можеш да си чуеш приказката и ми се струва тегаво да седим и да се гледаме като котараци повече от час и половина.
След кратка схватка натирих брат ми да ходи да се топне и той – за какво бяхме отседнали тук в края на краищата. Той проучил къде са сауната, баните




и къде се правят масажи, но не стигнал до по-далеч, в смисъл – да разбере и как се ползват. Масажисти нямало във всеки случай. Пък ние се наплашихме да питаме.
За да не бъда разбрана неправилно ще кажа отново, че хотелът е чудесен. Просто трябва да си намерят някой да им върти ресторанта, да налеят повечко пари в менютата и тогава хората ще идват не само за минералната вода. И няма да обръщат внимание на околните детайли.
Освен това не би било лошо собственикът на Сарая да се обедени с оня, дето не произвеждал арматурни железа, ами строял мега-комплекс "Амос", плюс още някакъв баровец, който не знам какво строял или притежавал наоколо и да вземат да го оправят това Наоколо, за да не всява страх у ентусиастите.
Не посмяхме да питаме има ли църква в селото, както и да тръгнем посред нощ за Велинград. Чукнахме се с писаните яйца от по 2,50 лв. всяко.
Сутринта чаках да ме събуди мюезинът, ама не го чух. А прозорецът беше отворен и бях в течение на всички минаващи по пътя групи хора и моторни превозни средства. Майка ми пак беше отишла да плува. За закуска в чиниите ни се мъдреше по едно боядисано яйце. Зелено. Не може да не се отчете обаче жеста.
Преди да тръгнем за Юндола решихме да се врътнем из селото – ентусиазмът ни секна още на първата пряка, нещо ни се стори много неприветливо, ама това пак може да е просто поради непедготвеността ни. Това е от завоя:


Бързо-бързо изчезнахме.
Юндола е приказно място. Не сме проучвали как може да се поживее там, но сто процента има много начини и трябва да се прави. Освен ако през сезона не е тарапана. Ако е – да се прави извън сезона.
На... да го наречем площада... сияеха масите с мед и сладка.





Зад всяка маса изправена помакиня (поне така мисля) и бързо-бързо изброява видовете мед, сладко,





мляко, сирене и кашкавал. Настоява да си купиш. Аз лично се задъхах още на първата маса. Аха да избягам – нападна ме следващата – със същите думи, все едно не е чула какво е редила допреди секунда съседката й. След третата хукнахме по поляните.











Храмът : „Св. преп. Петка Българска” е съвсем мъничък.



Побъбрихме си с жената там – как и крадат парите от касата, дори въжето на камбаната (да не се биела)...


На поляната след минута ще настане кравешки бой,



но дори с камерата изтървахме сюблимните моменти. Изплаших се като едно сущо градско чадо и предприех бързо изнасяне от опасното място.
По съвета на Росица тръгнахме да търсим ханчето на Абди на изхода от Юндола по пътя за Разлог. Естествено го пропуснахме, поразходихме се десетина километра докато се сетя да й звънна пак. Върнахме се. Върнете се и вие.
Абди е приятел на Росица. Влязох в ханчето, попитах го той ли е. Каза ми мрачно и през зъби, че е той. Предадох му много поздрави. Изгледа ме крайно недружелюбно и аз си помислих, че сигурно няма да иска и да ни нахрани. Седнахме все пак. По едно време ни уведоми резервирано, че менюто е в стойката на масата. Скромен асортимент. Поръчахме. Донесоха ни поръчката съвсем бързо. Когато отидете в Юндола, отбийте се при Абди „Под явора”. Незабравимо е.

Курбан.



Телешка



Това е по-скоро за любителите на пържените картофи.



А това - за "месарите".

Хапнахме. Абди се обади от стола, на който седеше до кухнята, че се познават с Росица от 20 години. Запали цигара. Премести се при нас. След пет минути мислех, че и ние се познаваме с него от 20 години. Не забравяйте – на изхода по пътя към Разлог.
А ние хванахме пътя за София.
Отбихме се да видим какви са тези Траянови врата.




Като прочетеш за щаб, връщаш се да провериш, правилно ли си прочел годината. После стигаш до последните две думи и всичко ти става ясно.



Тази не е толкова лъскава, но ми се струва по-съответстваща.
А въобще, вместо да лепят плоча до плоча, да бяха направили нещо по реставрацията на крепостта, че се разпада като пясъчна кула на слънце.








И така - навсякъде: на две крачки от красивото можеш да видиш какво ли не.